Тръгнах към Йемен с нагласата, че ми предстои нещо подобно на Колумбия и Пакистан. Пътуване, което въпреки цялата красота на пейзажа, ще бъде обременено от неизвестни – леко и постоянно търкащи по психиката. Къде се намирам? Кой контролира този район и що за хора ще се появят на следващото КПП? Десетки въпроси без отговор… Бързо стана ясно, че в Йемен липсва поне криминалната престъпност – такава, каквато я познаваме от Европа или Америка. А това на пръв поглед бе странно при вида на толкова мъже с крив нож (джамбия) на кръста и с по няколко автомата в къщи. Но… свикнах и с времето отписах постоянния надзор над раницата – рядко съм усещал подобна сигурност, че нищо от багажа или джобовете ми няма да бъде пипнато. След няколко опита открих и туристическата полиция. Казаха, че не било възможно да ме пуснат в пустинния Хадрамаут, но извадих разрешително за други по-безобидни райони. „Тасри-тата” са нужни при всяко поземно пътуване на чужденци из страната. На всяко КПП през 50-60 км, оставяш по копие от документа (имах около 30), а военните проверяват какъв си, кой те вози, за къде си тръгнал и така те локализират. Причината са няколко горещи точки. В Саада (на границата със Саудитска Арабия) войната между шиити и сунити е в разгара си, а Мариб и Шабуа са провинции с почти автономен контрол, които чрез заложници разчистват сметките си с централното правителство. Преди години отвлечените едва ли са били тероризирани от нещо друго, освен многото чаши чай и гостоприемството на похитителите си, но с времето играта загрубя и се появиха трупове. За собствено успокоение се порових из статистиките и открих, че почти 100% от заложниците са били на групово посещение с местен шофьор, гид и даже охрана – така де, кой ще се хаби за сам човек? – но малко след това се появи ЕДИН отвлечен японец, което поохлади ентусиазма ми. Както и да е – с времето повечето неизвестни се изясниха и пътуването стана спокойно и безметежно. Западната част на страната едва ли е по-рискова от всяка балканска страна.