Йемен › Шибам
Планините наоколо се издигат на около 3000 м, но целият терен е платовиден по етиопски и не особено интересен, така че оставих планинарството за другаде. Тръгнах през терасите, едни селяни ме поправиха в посоката и после нащраках няколко сини гущера. В страни от пътеката се виждаха каменни кули и десетки постройки, от които местните пазят реколтата си през дъждовния сезон. След по-малко от 2 часа стигнах до Хабаба. Високите му къщи се видяха отдалеч и селото се откри в автентичния си вид с тесни улици, по които не минаваха нито боклукчийски коли, нито мотори. Явно нямаше и чистачи и десетките водопроводни тръби, положени направо върху настилката, даже стълбите на града бяха затрупани от пластмасови пликчета, шишета и друга ухаеща гняз. Чудно е, че модерните отпадъци от полиетилен създават чувство на автентичност, но все пак – за разлика от Индия, Йемен не е страна, насърчаваща боклукчийския туризъм. Огледах се в главната атракция на Хабаба – фотогеничен жабуняк в резервоар, отразяващ старата джамия и скайлайна на селото. После обиколих медината, стигайки до деца, издевателстващи над камилите си. Най-накрая махнах на първата кола и тя ме придвижи с няколко километра до разклона за Шибам. На тръгване от Тилла смятах, че едва ли ще има друго КПП по пътя, но за всеки случай извадих ЕДНО разрешително от тестето. На километър преди града видях бариера, където оставих копието на двама скучаещи военни с ясната престава, че на връщане ще трябва да ги заобикалям. Това е приемлив начин за пътуване из сигурните провинции, но да се правиш на Индиана Джоунс в Мариб или Шабуа ще бъде просто глуповато. Малко преди обяд хванах края на пазара в петък, неизбежно приключващ с езана за най-важната молитва от седмицата, но той бледнее пред петъчния пазар в Беит ал Факи, така че няма да се спирам на него. За близо час се изкачих на 300-400 метра над селото до крепостта Каукабан, от където можех да разгледам цялата околност и да намеря начин за заобикаляне на военните. Наоколо се издигаха самотни скали със зидове по най-непристъпните си части, а през нивите в ниското се видя пътека към Тилла. Запомних няколко ориентира по нея и в последствие те ме отведоха обратно – почти до Хабаба. По пътя тръби свидетелстваха за огромните кахъри на местните с водата. Преди 20 години президентът на страната бил от Тилла. Копал, копал човекът в родното си село, но до 800 м не намерил и капка. Днес 300 метровият кладенец в Шибам захранва чрез помпи доста по-високо разположените Каукабан, Хабаба и Тилла. Така тези селца плащат за водата четири пъти повече от шибамци и дали тя ще стигне до тях по тръба или с цистерна – цената е една и съща. Всъщност питейната вода играе само второстепенна роля – по-важно е да се поливат кат-дърветата, защото едва като свърши кат-а ще започне истинската трагедия. Тази слаба дрога, с която се запознах в Етиопия е много по-разпространена в Йемен. Може би 95% от мъжете тук прахосваха време, пари и здравето си, за да седят по цял ден с издута буза. Само етиопците плюят кат-а – с презрение казваха те… ние го събираме с часове (като хамстер) в бузата си, където се отделя истинската му сила. Което е разбираемо, тъй като в Етиопия алкохолът и проститутките донякъде разнообразяват списъка от пороци.
Снимки от всички пътувания
 |