Дори в световен мащаб Сокотра е забележително място, отцепило се от континентите преди милиони години. Флората и животните на острова са предимно ендемични, а освен планините и десетки стени за алпинистите, природата изобилства от пещери, плажове, коралови рифове, каньони, както и от реки, езерца и оазисоподобни кътчета. Главното било и няколко други рида насичат територията в посока север-юг, а вече има и околовръстно, асфалтирано шосе за джиповете и туристите неразполагащи с време. За около 3 часа стигнах на около 1000 м.н.в. без да срещам други хора. Най-разпространеното животно е козата – любопитна и изникваща веднага при пришълците. Имах карти на местността, но пътеката си личеше и без тях, така че не се наложи да вадя компас. Едва следобед срещнах момче, което с яре на гърба бе тръгнало към Хадибо. От него научих, че след 3 дни е ислямския празник Аид ал Адха – оказа се ценна информация. Поговорихме доколкото ни бе възможно и след раздялата тръгнах да търся заслон. Имах само спален чувал и малко сух спирт, така че с радост намерих пастирско убежище, иззидано с камъни под голям надвес. Нямаше вятър и чаят завря бързо, а около 6 вечерта се пових в чувала, колкото да отбия набезите на комарите. Малко след като напълних шишетата, поредната коза дойде, разказа на непознат език някаква история и маркира локвата в реката. Друга коза бе сбъркала вечерята си с инвентара при заслона, но още към 8 ги разгоних и бързо задрямах. На другото утро пътеката залиня и постепенно изчезна, но имах добро усещане за терена и хванах посоката на едно изсъхнало дере. Дърветата „драконова кръв” са символ на острова, с клони преплетени като пръсти и разклонени подобно на гъбена шапка. Всички склонове под стените са осеяни от тях, но по едно време се появи и пустинната роза, наричана с право бутилково дърво. Основата му, събираща вода и влага е доста по широка от стъблото, а на места се виждаха и цъфналите му в бледо-червено крехки връхчета. Когато се появиха и краставиците в дървесен вид вече съвсем ахнах, а на острова няма диви бозайници и разнообразието от животни идва предимно от насекоми, влечуги и птици. Едва към 12 спрях и отпочинах в първото село – Дарху, но ходенето по жегите след обяд се оказа непоносимо, така че по това време вече се оглеждах за лагер. Търсех палми, където със сигурност има и вода и намерих място в каньона Дирхор. Въпреки, че дъното му е тясно, а стените наоколо – почти отвесни, се разположих така, че да няма опасност от наводнение и каменопад. Следваше обилна баня и плуване из дълбоките вирове. Раците бягаха надалеч, но с изключение на един сребърен гущер така и не се появи друга компания. Обмислих маршрута за следващия ден и постепенно изникна малка дилема. Оставаха ми около 6 часа за пълното прекосяване на острова. Хубаво, но тези 6 часа бяха в ждрелото на река, която на места е широка само 2-3 метра. Част от нея щеше да се преодолее с плуване и мокра раница, но това не бе главното. Какво става при дъжд? Отговор и резервен вариант за отстъпление нямаше. Можех само да се надявам, че ще успея да се покатеря на 4-5 метра над коритото, където да изчакам края на пороя – за няколко часа… кацнал на едно дърво?… ще падат ли камъни?… колко често вали през Ноември? Оставих отговорите за сутринта и още преди 4 вместо от изгрева се събудих от дъжд. Капна малко, после спря, но небето не се изчисти и изведнъж се усетих, че утре е Аид ал Адха и появявайки се точно по това време на ненаселения южен бряг на острова ще има да стоя там дълго. Два пъти ми се е случвало с дни да чакам транспорт точно около тази дата, така че реших да ме няма от ждрелото и да се прибирам към Хадибо. Набързо се изнесох към горните части на теснината и само след два часа бях на шосе. След още два часа спря първият джип и малко по-късно пристигнах в града. Целия следобед валя така, че даже по улиците шурнаха реки, а какво е ставало в каньона хич не ми се мисли.