Йемен › Манака
Събудих се бодър и съвсем рано поех към планините над Манака. В Йемен вече е светло около 5:30, а залезът идва 12 часа по-късно, така че бързо настроих ритъма си според тези дадености. Колкото и да бях уморен предния ден, все пак заделих и време и сили да намеря началото на пътеката, извеждаща към стръмен улей над селото. Така си спестих лутането на сутринта. „Къде си тръгнал? Нямаш ли гид? Та ти не знаеш пътя.” – подхвърли някакъв ранобудник, но май не му отговорих. Та нима има само един път? И нима изобщо е нужен път, за да поемеш нанякъде? Няма ли по-скоро хиляди пътеки и не се ли прехвърля човек само от една на друга? Винаги се губя единствено в началото или края на прехода, когато от село излизам към планината или уморен се прибирам обратно. Това по-скоро се дължи на инертността при смяната на цивилизация с диво. Но захапеш ли веднъж баира всяка стъпка отваря нови врати, нови гледки и настроения, равностойни и независими от път, надморска височина или компас. Ходенето без цел е невъзможно – на всеки кръстопът човек все пак става подвластен на микроцели от мимолетните си решения – и все пак усещанията са по-силни, ако целите се налагат от само себе си и пътуването остане необременено от ограничените ни представи за краен резултат, време и дестинация. С такива мисли се качих по улея. На няколко пъти почвах да откатервам скалата, но тъй като видях стъпки от мулета в подножието си казвах – мулетата не откатерват. Заобикалях и минавах в страни, но друг път се сещах – е ама наоколо бъка и от гущери, а те сигурно минават точно тук – нагоре и направо… така стигнах на платото. Продължих през тераси, докато срещнах забрадена и мълчалива баба. Някъде около нея видях стълби към високото, които нямаше как да се пропуснат. След минути, на върха на баира се показа крепостна стена и масивна дървена порта. Само по случайност се оказах на мястото, за което ми разправяше собственика на хотела – село Кахил. Жителите му се броят на пръсти. Защото заедно с бомбардировачите се е появил и нареченият модерно г-н Лайфстайл, обезсмислящ съществуването на крепости, забутани селца и отшелничеството като стил на живот. Въпреки това аз съм точно там и се чувствам пределно щастлив – човек минава през хиляди етапи, строи къщи, спи на легла, кара коли, работи с компютри, но винаги се завръща от където е тръгнал. И пак поляга в пещерата, този път със спален чувал, шалте и примус. И пак тръгва като прокуден из планината, този път с котки, пикел и въже. Може би всичко е плод на една инстинктивна носталгия по изгубеното, а може би само триумф на волята над преодоляното. Може по този начин да правим поклон пред суровите условия и бащиния дом от отдавна забравени времена – не знам, но връщането към първичното и лутането е неразделна част от всяко истинско пътуване. И вървенето в посока обратна на развитието е неизбежна част от самото развитие. В крайна сметка от този ден се получи следната карта на местността. Само като чиста документация трябва да добавя и че теренът не превишава 2900 м. Върховете почти навсякъде са превзети от военни, оградени със стени и затрупани с антени. От фургони се носи арабска музика. Още преди да се качиш при тях, военните сами ще те намерят и спрат. Ще те попитат дали си луд, какво търсиш, защо си сам, а после ще прегледат снимките ти на кактуси, гущери и крепости и ще си поискат цигара. Скалите на места имат чисто алпийски характер, даже за да стигнеш някоя по-висока, засята тераса е добре да се вържеш. Въпреки всичко, интересните гледки остават малко по-ниско, където средновековни селца като първообрази на Манхатън се издигат подобно на микроскопични острови цивилизация върху отвесните, първични скали. В допълнение към топографията и като цел за бъдещи пътувания и пълноценни лутания из този район могат да служат планините около Бура и Рейма – доста по на запад от Манака. За тях чух все суперлативи от местни планинари, с които се запознах по-късно.
Снимки от всички пътувания
 |