Йемен › Аден

Пристигайки обратно в Аден назря малък проблем. Разрешителното ми изтичаше след 2 дни и трябваше да го подновя, за да се върна обратно до столицата. В Санаа това бе сравнително лесно, но в Аден туристи липсваха и нещата се оказаха сложни. Запътих се към пристанището, където преди седмица мернах полиция и там ме посрещна портиер, дъвчещ кат. След половин час и телефонно обаждане до Санаа, полицаите решиха да ме изпратят при генерал Осама от военните. Генералът също отби номера и ме изпроводи към министерството на туризма, а там в стая пълна със строителни отпадъци намерих и събудих спящия Адбул Насър. Минаха 10 минути и той ме прие в друга стая с факс. Обясних му за разрешителното, но вместо да изпрати ферман до Санаа, той само каза – ще оправим нещата… но не бива да бързаме. След още половин час Адбул Насър облече парадната си униформа и с микробус поехме нанякъде. По пътя всеки втори човек го поздравяваше, а в зависимост от настроението си, той или кимваше или троснато отвръщаше или просто игнорираше познатите. Хайде да спрем и да пийнем чай – предложи Абдул Насър с тон, който не търпи отказ, а след още час бяхме пийнали, хапнали и поговорили с още 10-20 човека. Ченгето бе човек на настроенията си – първо даде ей така 200 риала на малко момиченце в микробуса, после се скара на някакъв шофьор, после не плати изобщо на друго такси, но всички се отнасяха към него с респект, подобаващ на някой, държащ съдбите им в ръцете си. Стигнахме до сграда с надпис „Aden Security”, а вътре постояхме около 20 минути. Ще се ходи до имиграцията – каза Абдул Насър и още веднъж прекосихме града. В имиграцията седяхме дълго, пак пихме чай и говорихме с други чиновници, захапали кат. Постепенно стана ясно, че никоя от институциите на Аден не се чувства отговорна за мен, още повече, че разрешителното изтичаше едва на следващия ден. И тогава Абдул Насър взе соломоново решение – „Утре ще те изпроводя, за да се убедя, че напускаш града, а колегите от Иб ще ти извадят ново разрешително. Хайде сега да отидем на пазара и да хапнем нещо!” Ходихме хванати за ръце до пазара. След поредния скандал – разбрах само думите „акхл мафи” (нямаш акъл) – Насър си купи кат и след още една театрално изиграна постановка в ресторанта ме изпроводи до хотела. Остави телефон и се разбрахме да му звънна на тръгване другото утро, за да се срещнем на автогарата. Затвърди се усещането ми, че полицаят е отявлен психопат с достатъчно власт, че да не се съобразява с никой, но в същото време той се държеше прекалено приятелски с мен. Отказа категорично да платя за каквото и да било през този ден, в който сигурно профука 1/10 от заплатата си. Не свършихме работа никаква, но изобщо не се притеснявах за разрешителното – Йемен е страна, където бюрокрацията е нищожно важна и всичко се урежда след като поговориш и изпиеш достатъчно чаши чай с някого. На другия ден се разделихме като приятели, въпреки че категорично отклоних всякакви опити за закуска, чай или кафе преди автогарата. По пътя към Иб пробвах няколко тактики, да не ме проверяват на КПП. Вдигах глава максимално близо до тавана на таксито, така че отвън да се вижда само брадата и долната част на загорялото ми лице. Обикновено военните не се заглеждаха детайлно и така минах 3 проверки. На четвъртата ме хванаха, но разрешителното бе все още валидно. Пристигайки в Иб изобщо не тръгнах да търся разни институции, а купих автобусен билет за Санаа. Беше ми направило впечатление, че войниците почти не проверяват автобусите, но в противен случай винаги можеше да се направя на заспал. Дори да ме хванат, щях да извадя изтеклото разрешително, а дори и да го проверят – щяха единствено да последват… неизбежните чаши чай. В Иб има малко за гледане, но наблизо се намира красивото село Джибла, за което може да се отдели цял един ден. И след това преминах още 200 км и 3 КПП-та без нито една проверка. Пристигнах в Санаа, сякаш завръщайки се вкъщи – бързо се добрах до хотела, димящата храна и познатите лица на десетки случайни запознанства.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания