Не е важно колко дни ще бъдеш в Йемен, а колко пъти ще си там в петък. Преди да полетя обратно към зимата се разходих до Дар ал Хаджар – бившия палат на имама на 15 км от столицата. Тази най-впечатляваща крепост се намира на парче монолитна скала – 6 етажа с кладенец, спускащ се от кухнята на палата, през скалата и така още 300 метра надолу. Навалицата е огромна точно в този ден, когато от близо и далеч идват десетки сватбари, снимащи се с кумове, деца и приятели из одаите, превърнати в музей. Младоженецът се познава по венеца на главата си, а мъжете и ханъмите (изцяло в черно около цепката, показваща само очи) празнуват на различни места. В двора са седнали двама музиканти с ударни инструменти и техният ритъм е единствената музика, достатъчна за йеменско хоро. Групи сватбари се събират наоколо и подредени в линия или полукръг ситнят, извадили джамбиите си. Някои са хванали геги в другата си ръка, всички са с бели поли и официални сака, а спектакълът продължава към 10 минути. В края на танца, най-умелите двама танцьори застават един срещу друг – с джамбия в едната ръка и чалма, повита около дланта в другата. Метални криви остриета святкат между тях, като първо единият, а после другият размахва ножа с отчетливи и треперливи движения към повитата ръка на опонента. После и двамата скриват ножовете зад гърба си и приятелски си подават ръка, правейки жест – ето аз съм невъоръжен. Но приятелството продължава само докато ножовете не блеснат пак над главите и барабаните не забият в още по-луд ритъм. Победител в хорото няма и гледайки от страни се питам колко от моите приятели са стискали крив нож зад гърба… но това са неща без значение, когато седнеш до някой – за да разчупиш поредното парче хляб и споделиш следваща глътка.