Судан › Гостоприемност

На другия ден тръгвам в произволна посока през Абри. За пръв път усещам студ, поради силния вятър, а след няколко часа видимостта намалява до стотина метра. Започва пясъчна буря, която не спира близо 3 дни. Наличието на пясък и прах в пустинята е толкова опасно, колкото и липсата на вода. При силен вятър, прахта прониква навсякъде – под дрехи, в уши, дробове и синуси, в носа, очите и гърлото, а кожата, несвикнала на такива условия, се наранява фино и всички опити да я почистиш завършват с неуспех. Вследствие на прахта се появява настинка, гърлото пресъхва, носът протича и ако не предприемеш мерки се стига до кашлица и температура. И само добре увитият тюрбан, като профилактика, може да предотврати лечението с антибиотик. Село Абри е голямо на площ и уморен сядам на празен площад. Но външното разузнаване не спи и бързо се появяват две малки деца, отнякъде изниква тенекеджията, до него се спира висок черен нубиец на малко магаре, а след него пристига жена със синя забрадка и меки черти на лицето. “Фаддал” е думата, с която започвам да свиквам, а “фаддал” значи “заповядайте” и се отправя по традиция към пътника. Явно тези хора, закотвени от векове в пустинята и научени да живеят от толкова малко, са заставени да делят помежду си. Ако почнат да се бият за кокала, те просто няма да имат достатъчно сила и ресурси. И това е една от причините, че нубийците усещат като задължение да разделят и оскъдицата с пътника. Друга причина е липсата на египетски конвейр за туристи, поддържаща жив архаичния стереотип, че пътникът е по-беден и нуждаещ се от домакина. Дори и леко наивни, нубийците знаят прекалено добре колко богат е белият човек, но гордостта им, респектът и все още личното, а не парично отношение към непознатия засега са запазили тези хубави древни традиции. Тенекеджията, високият мъж, брат му, баща му и аз сядаме около голяма маса на завет на двора. Жените носят боб, салата, сирене, сос от спанак, маслини (в Судан не растат маслини), нещо като кьопоолу и няколко вида хляб. Прибори естествено няма, всички чупят хляба с дясната ръка и с палец тъпчат храната в залъците. За пръв път ям само с една ръка (в арабския свят лявата се използва единствено в тоалетната – ако имаш ибрик) и определено не ми е лесно. След закуска жените поднасят чай, а аз черпя цигари, давам по химикалка на децата и правя няколко снимки на семейството. Знам, че със сигурност тези хора имат най-много нужда от пари, но също знам че няма да ги приемат и даже ще се разсърдят, доколкото им позволява гостоприемството. А най-вече знам, че никой, който чете тия редове, няма да подслони и почерпи негър, само защото го е срещнал по пътя.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания