В двора на “хотела” ми в Бамако кипеше бурен живот. Няколко негърки готвеха между тълпи от крещящи деца, а стопанинът бе прегазен от мотор и лежеше в стаята си със счупен крак и мръсен бинт около главата. Една коза жално блееше на двора, предчувствайки идването на Курбан Байрама, а сред цялата тази динамика се запознах и с доктор Мбайе – велик сенегалски доктор и още по-велик лъжец и шарлатанин, за който все още се сещам с умиление и симпатия. Той живееше в малка запарена стая на приземния етаж, а половината от нея бе заета от кутии и кашони пълни с билки и цярове. Вътре имаше лекарства против малария, тиф или колики, проказа и косопад, както и африканска виагра или прахове против зъбобол. “Зъболекарите са излишни” – казваше доктор Мбайе – “давам от този прах и на другия ден болните зъби безболезнено падат от само себе си …” Доктор Мбайе беше уважавана от всички личност – той имаше индийска тапия от 1962 (няма майстор шарлатанин, който да не е специализирал в Индия) и половината му живот бе минал в скитане по Азия и Африка. Освен да предписва илачи, докторът често разясняваше Корана на околните. Той показваше снимки с шерифа на Мека и гордо заявяваше – “Аз съм 21 пъти хаджия”. Според думите му той също познаваше и бившия и настоящия крал на Мароко, стария гвинейски властелин Секо Туре и новия властелин – Лансана Конте, както и десетина по-неизвестни африкански диктаторчета. Той беше свирил на пиано на папата, беше обиколил Европа и Северна Америка, после работил като водолаз и разказваше интересни неща за Екваториална Гвинея. Думите му за българите бяха – “Вие сте добри хора. Вие сте като нас африканците”, а аз се чудех дали да ги приема като комплимент. Със сигурност 90% от приказките му бяха дебели и опашати лъжи и понякога една и съща история се развиваше ту в Канада, ту в Австрия, но истинските 10% бяха достатъчни за да спечелят уважението ми към този човек, който напук на всичко беше надраснал себе си и заобикалящия го малък африкански свят. Станахме приятели и доктор Мбайе ме покани да хапнем от “една много вкусна козя глава”, която закупил преди малко от амбулантната готвачка. Козята глава плуваше в червен сос на дъното на тенекиен леген, но аз бях тръгнал нанякъде и му отказах. На другия ден доктор Мбайе се търкаляше в леглото с ужасна диария и тихо призна, че хаповете му са безпомощни – “Време е да изхвърля габонската си грамота.” Винаги съм се чудел защо не се срещат араби, индийци или африканци с раници и как пътуват тези хора – ето че докторът даде отговор и на този въпрос. Те никога няма да тръгнат със спестени пари, а ще изкарват прехраната си по пътя – с търговия, знахарство, шарлатанство или каквото друго измислят. “Защо търгуваш толкова далеч от родината си?” попитах по-късно друг старец от Нигер. “Защото като теб обичам да пътувам” – бе отговорът му. Най-големият пътешественик на света – арабинът Ибн Батута – трябва също да е бил добър търговец.