Мали › Догон
На 1 Януари (последният ден на Табаски) потеглихме с доста трудности към Догон. Хората все още почиваха и транспортът беше оскъден. Като по чудо стигнахме директно до село Джигибомбо, което е една от вратите към Догон, а тази красива местност е атракция №1 на Мали. Местните не пишат поезия и не бива да се бъркат с вогоните – родните им села са разположени по протежение на стена (escarpment – англ.) висока 200-300 метра, която се проточва на десетки километри. Някои села са в ниското, други са по високата част на стената, а трети са пръкнати директно в цепките на вертикалата. За Догон се носи легендата, че човек трябвало да обикаля там с гид, но ние проверихме – няма такова нещо и както винаги самостоятелните преживявания включително и собствените грешки бяха най-интензивната част от това пътуване. Единственият проблем бе донякъде храната, но още в първото село купихме провизии – захар, догонски кускус, бисквити и фурми, за да дръпнем малко юздите на местните, искащи шесторно по-голяма от пазарната цена за чиния ориз и зеленчуци. Първият ден в Догон беше ужасен. Тълпи от малки просяци постоянно ни връхлитаха по селата и нито един от местните не поиска да разменим даже две безплатни думи. Тук идват прекалено много туристи и тези от тях, които от чиста суета сипят по долар, два на бедните африкански деца просто не разбират огромната поразия, която правят. След третото село вече бяхме малко по-отдалечени и просяците намаляха, а ние се разквартирувахме в нещо като къмпинг. Собственикът ни пита къде ни е гидът, а ние му казахме, че гидът ни се е загубил и след това се нахвърлихме стръвно върху провизиите. Така успяхме да смъкнем малко от цената на ориза и кускуса за следващите дни и спечелихме респекта на местните. На другия ден тръгнахме към селото, което се виждаше над нас в цепка на скалата. Старейшините на селата затова са старейшини, за да печелят от туристите, но ние си платихме таксата веднага, а след това подхвърлих, че ще се наложи да направим още по някоя снимка на залез. Те се съгласиха и това стана нашият картбланш за самотни разходки из местността. Най-интересна бе една кирпичена постройка, висока 1.20 метра. По покривът й беше натрупана слама, а вътре имаше разхвърляни рогозки. Оказа се, че това е съдилището. Покривът бил умишлено толкова нисък – решенията вътре се вземали от легнало положение, защото било трудно точно в тази поза да те избие на агресия. А тези, които много скачат може би директно забиват глави в тавана и се свестяват след завършването на заседанието. Селата в цепката са уникални, по вертикалата има даже и водоеми, но явно времената са станали по-спокойни и хората вече са ги изоставили и живеят в полето. На няколко места може да се качиш по стената до горната част и тези места се забелязват и без гид или набито око. Просто там стената не е отвесна, а по-полегата и като стигнеш до пътечката, ще забележиш и стъпала изсечени в камъните. Не знам защо но в горната част на Догон има по-малко туристи и там населението като че ли е по-естествено и човечно. Както казваме ние – планината ражда хора, а равнината ражда тикви. Качихме се и слязохме на няколко места в стената, а в някои от улеите по вертикалата има цели ниви със зеле, ряпа, марули или лук. Срещнахме още няколко групи с гидове, но най-колоритният от тях бе 60 годишен дядо, приличащ на шаман от Индиана Джоунс. Този екземпляр бе прехвърлил през рамо пушка със занемарена дебела цев. На главата му имаше килната кожена шапка, а гърдите му бяха отрупани с бронзови и кожени амулети. Някъде покрай тях се поклащаха предполагам маймунски фаланги, а цялата му останала дреха бе окичена с въженца или хатими (вид талисман със сгъната благословия, написана на хартия) и правеше автентично впечатление. Групата му трябваше много да внимава да не го ядоса, а ние с Теди продължихме нататък.
Снимки от всички пътувания
 |