Атбара е над 5 катаракт на Нил. Този скучен арабски промишлен град е най-големият железопътен възел на Судан, известен също с огромния циментов завод, до моста на нилския приток Атбара. Плановете ми бяха, от тук да взема влак обратно до Уади Халфа, но билети за влака няма, така че като единствена възможност остава да се придвижа “на камион”. Влакът за Халфа все пак е само един път седмично, а гоня и ферибот за Асуан, който също е един път седмично. Камионът за пръв път се появи 2 часа след като трябваше да тръгне, но пак замина нанякъде и се върна след близо още час. В каросерията са подредени бидони пълни с нафта, туби с масло и кашони с маркучи и парцали. Качват се още пътници, идва и един старец с обувки от змийска кожа, който говори 2-3 думи италиански и толкова немски, гордо заявяващ, че е бил по тези места през 1964 година. Появяват се няколко кашона с крушки 75W, десетина чували с трева, люти чушки и още много денкове, вързопи и всякакви торби. Първоначално подреждаме багажа, за да има повече място за нас, но всички арабски планове се прекрояват и променят след най-много 10 минути, когато на някой му хрумне друга идея. В резултат, на тръгване, чувалите с чушки заемат половината от твърдия под, а хората се търкалят като копърки между тях, торбите и кашоните с крушките. Камионът лети, а пътят през пустинята е навсякъде, от където се виждат релсите на влака или стълбовете ориентири. Към 1 през нощта пристигаме в Абу Хамад – средата на разстоянието. Шофьорът разбуди пътниците с думите “Гуруш, гуруш” и всички слезнаха освен стареца с обувките и аз. Камионът запраши към крайните махали и спря пред къща, в чийто двор се виждаше натрупан “гуруша” – рогозки от слама, навити на големи бали (използват се за покриване на къщите). Няколко души се качиха на камиона и подредиха багажа на три пъти по-малка площ отколкото преди. Балите грижливо се натрупаха отгоре му, на 3 метра височина в задната част на каросерията, след което всичко здраво се върза и опъна с въжета, за да не изпадне. Най-накрая тези мили хора разстлаха и няколко меки рогозки на пода, където изведнъж се отвори невиждано място. Предусещах как зверски ще се наспя тази нощ, а старецът полиглот свали змийските си обувки и се изтегна на стратегическо място. Върнахме се обратно, взехме другите пътници от центъра на Абу Хамад и всички щяхме да захъркаме сладко… ако на някой не му бе хрумнала идеята, да разхвърляме и подредените бали по пода, за да стане още по-меко и още по-хубаво. Никой не може да си представи, какво се получава, когато 15 човека, при това араби, в движение, в друсащ камион, се опитват да развържат въжетата, да смъкнат някакви рогозки и чували, да ги преместят напред и да ги подпъхнат равномерно под краката си. Първият пласт излезе прекалено крив, между балите се подаваха торби, крушки и чушки, а оттук оттам стърчаха джапанки на хора спящи някъде отдолу. Бързо се взе решение, че щом един пласт е недостатъчен, трябва да се подреди втори пласт, а докато покрай главата ми прелитаха рогозки, аз се чудех, как да направя така, че раницата ми като плувка да бъде винаги най-отгоре. След втория слой дойде слой номер две и половина, защото балите не стигнаха за три, и в камиона стана, все едно че си въртял багаж, хора и парцали с гигантски миксер. По някое време, през нощта, старецът усети студ и засвети с фенерче из хилядите черни дупки. Търсеше змийските си обувки, но след 10 минути разбра, че няма шанс, промълви на немски “Meine Schuhe… nicht hier” и отпускайки глава за сън каза – “Куло Салата” (всичко е на салата), което най-добре описваше положението. Между другото арабинът, който даде идеята с рогозките, вместо да бъде линчуван, заспа върху две дъски на бидоните с нафта без да ползва уюта на изобретението си. И така някак си бързо и неусетно, в шеги и закачки… минаха тези незабравими 15 часа.