След седмица две постепенно възвърнах и знанията си по бахаса индонезия. Езикът е изключително лесен за проговаряне на елементарно ниво, но в последствие граматиката се заплита и за по-сериозното му владеене си е нужен учител. Латиницата улеснява четенето и бързото напредване, а много думи са съставни и донякъде логични. Така например „мата” значи око, а „мата каки” е „око на крака”, тоест коляно. „Мата хари” или „око на деня” естествено се отнася за слънцето, а „мата мата” наричат шпионите. „Мата аир” или „око на водата” е думата за извор, но „аир мати” се превежда като „мъртва вода” – тоест не ставащата за пиене. Често множественото число се образува чрез повторение – „анак” е дете, а „анак анак” – деца, но „алун-алун” е площад, а „чуми-чуми” – вид калмари. „Доктор гиги” или „доктор зъб” е думата за зъболекар (как ли е гинеколог?) и с елементарните думи „накъде”, „кога”, „има ли”, „колко” и набор от 100-200 съществителни човек може да се оправи поне до там, че услугите на агенциите или гидовете, заедно с чартирането на транспорт да станат излишни. Индонезия има доста прилична транспортна инфраструктура и никъде не сме чакали повече от час за превоз, освен по най-затънтените шосета. А там автостопът върви, когато има коли и много от местните не очакват заплащане. Дори и в най-малкия град и по повечето села има банка и интернет, а като единствена промяна от последното ми идване, в много села имаше също по супермаркет на двете новоизлюпени, предполагам китайски, вериги. Някои хора ще се чувстват некомфортно, тъй като в автобусите се пуши и повечето от тях са претъпкани, но Индонезия е страна, в която всичко в крайна сметка се получава лесно, без натягане и без препирни. Усмивките тук, за разлика от тайландските или филипинските, в болшинството от случаите са истински и неподправени. По микробусите, където билети по принцип не се издават, се лъже доста, но с времето човек добива усет за цената на километър и местните отстъпват, след като видят, че говориш езика и знаеш стойността на рупията.