Из живите планини на Ява › Гунунг Салак
Гунунг Салак е стратовулкан, висок около 2200 м. Не е така активен, както по времената на холандците (принудили се да прокопаят тунели към недрата му, за да предпазят Богор от по-големи изригвания), но в по-ниските му части все още има няколко фумароли, бълбукащи кладенци, кални и кипящи дупки и сяра на жълти и тежко ухаещи талази. Не е и чак така отдалечен от Богор, но шосето към подножието му е доста натоварено и 30-те км се минават за повече от час. На разклона реших, че ще имаме достатъчно време, дори ако не ползваме оджек (мотори, превозващи пътници до селата по отсечки без друг обществен транспорт) и така още дълго походихме до Чимелати – село под вулкана на около 800 м.н.в. Обикновено времето, дори и през дъждовния сезон е чисто и добро сутрин, но малко преди обяд напъплят облаци и гледките изчезват. Нямахме проблеми с навигацията, тъй като пътеката след началния лабиринт около водохващанията остана само една – право нагоре, а за разлика от филипинците, местните тук винаги ще те упътят и даже изпроводят без да си направят устата за пари. Влагата е огромна, особено в приземните етажи на джунглата, до които поради гъстотата на короните и богатството на лиани, папрат и друга растителност не стигат нито слънчеви лъчи, нито повеите на вятъра. И особено през първите преходи, дрехите ми само за броени часове ставаха мокри и от влага и от пот и така целия ден, което по-късно се превърна в лек цистит, изчезващ след като поседя със сухи дрехи. За щастие след седмица се приспособих и към този нов фактор – потях се по-малко и възпалението окончателно престана. А изкачването през джунглата е сравнително монотонно занимание, освен ако не отвориш очите си за хилядите оттенъци в зелено. В нашите географски ширини се срещат много по-малко видове, но с повече представители на всеки от тях. Гори от хиляди дъбове, хиляди букове, тук там ясен и т.н. Между тропиците на същата площ ще растат хиляди видове, но обикновено само в един или по два екземпляра. Стъблата са така високи (короната е при светлината), че дори и за дендролозите е трудно да разпознаят дърво в ниското. А листата са на 30-40 метра нагоре, закрити от епифитна растителност и щедро преплетени, някои в зелено, други в кафяво – така е, когато сезоните не се редуват. Изкачихме около 1400 м сравнително бързо (наклоните тук са по-стръмни в сравнение с нашите планини и денивелацията се стопява лесно), а най-горе ни чакаше запусната колиба, едва забелязваща се в плътната мъгла. Тресавищата около нея осуетиха плановете ни да се приберем по друга пътеката и почна спускане, проточващо се съразмерно със засилването на дъжда. Бяхме на ниско, когато небето и затрещя, а пътеката стана така хлъзгава, че се размечтах за котки. Всъщност дори и в екваториалните планини, зимният инвентар успешно би могъл да се впише, ако решиш да си угаждаш. Гетите са ценно нещо при неизчезващата и всеприсъсваща тревна влага, котките биха били идеални за глинените пътеки, по които се придвижваш сякаш на зимни кънки, а за едно от малкото осъществени изкачвания на Гунунг Раунг (рядко посещаван вулкан с многобройни стръмни стени в източна Ява) пикелът е бил основна част от екипировката. Както вече споменах, хумусът по тези ширини е доста тънък (под 30 см) и ерозиралите пътеки често откриват долните глинени или ронливи каменни слоеве, които не са добра опора. Върху глината, подобно на гранита при влага се образува и тънък филц, а виновник за отсъствието на хумус е разнообразието от насекоми и високите температури, които не оставят време на биомасата да се превърне в плодородна и стабилна почва. След поредица от падания и вече съвсем кални се спуснахме обратно в Чимелати. Местните знаеха от къде идваме и не се зачудиха, но с тези дрехи се прибрахме и до Богор, а там вече доста ни пооглеждаха.
Снимки от всички пътувания
 |