Най-накрая излетяхме от Истанбул, а в Бишкек кацнахме посред нощите. Нито един международен полет не излита от там през деня, тъй като военната машина на НАТО през това време снабдява Афганистан с демокрация. С името на легендарния киргизки герой и на столичното летище – Манас, отдавна е кръстена и американската база, през която минават 70% от доставките за братския пащуно-хазарски-узбеко-таджико-персийски (тоест афгански) народ. На разсъмване положихме морни глави в номадска юрта в покрайнините на Бишкек, а следващите 2 дни посветихме на разходки из столицата. Огромни булеварди, монументални сгради разхвърляни през 100 метра, ЦУМ в пост-соц етап, комуналки, новоизникнали чейндж-бюра и агенции, продаващи самолетни билети (авиокаси) през 5 метра. Киргизите не летят чак толкова, но редовно се придвижват към вкъщи на автопилот и канавките порядъчно са осеяни със закъсали пияници. По миризмата подминаващият турист ги надушва от 5 метра, а след това се открива гледка на подмокрен или насран алкохолен труп. С подобни спомени свързвам и Варшава през 1991 година, но мутантите тук циркулираха покрай джамии, а праведните мюсюлмани се чудеха на учудените ни физиономии и искрено питаха – „Ну чего? А у вас такого не бывает?” Пияниците бяха и от двата пола. Повечето разпиваха по кварталните градинки, но и менюто на един централен ресторант, завършваше с информацията: „Уважаеми клиенти – следните такси важат за счупена посуда – чаша 100 сома, бокал – 150 сома, халба – 150 сома, чиния – 80 сома; и за счупен инвентар – маса 3000 сома, стол 1000 сома, ваза – 2000 сома.” Да – имаше и една местна мъдрост – „киргизите умеят да чупят” – но киргизите я изричаха някак си с гордост и насмешка, а руснаците – с носталгия по добрите стари, отминали времена.