Следваше ден за гледки. Още от сутринта малки лавини тръгнаха по улеите странично на „Заблуждение”. Когато нямаше лавини се чуваха каменопади, а общо-взето разговорите ни протичаха така – Виж онази лавина! Яяя, а тая колко е яка! Виж там какво парче е тръгнало и т.н. Източно и западно, на 800 метра над нас се издигаха снежни билца и върхове, които стигаха до главното било (границата) и пик 6624. Северната стена зад ледника бе ужасно заглетчерена и още от самото начало ни стана ясно, че там работа нямаме. Плановете бяха да повървим още 3 км по „Заблуждение” и после да търсим вариант за излизане на северния ръб към върха, на кота 5200. Всъщност проблемите на маршрута бяха между тези проклети 4700 и 5200 метра. Там ледникът ставаше стръмен и нацепен, а вятърът духаше предимно от запад и по източните страни на ръба имаше сериозни козирки. Сигурно трябваше да се проврем през някоя от тях, но от там нататък нещата изглеждаха плавни, без жандарми и не лавиноопасни – само с два лагера по ръба щяхме да стигнем далеч. Уви – следната сценка тотално ни разколеба. Малко преди лягане чухме нетипични звуци. Лавините и каменопадите отдавна бяха затихнали, но около палатката се разнесе едно не особено натрапчиво бълбукане и къркорене. Излязохме да поогледаме на челник и видяхме как големи мехури изплуваха през равни интервали към повърхността на езерото. Водата се вихреше в посока дъното и пръски подскачаха нагоре – сякаш някой бе дръпнал тапата на тази естествена, ледена вана. Езерото посвистя 5 минути, цялото му съдържание постепенно изчезна вдън глетчера, а на негово място остана само една черно-бяла, оръфана дупка. Релефът наоколо беше изцяло променен и ако водата преди ден два се стичаше от голямото езеро към малкото, сега наклонът на коритото беше противоположен… и всичко това на 3-4 метра от палатката – сякаш се бяхме разположили на гърба на онова митично животно, описано в мемоарите на Йона и капитан Хан Соло. Преди повече от седмица, разхождайки се около заставата се загледах в десетките метри кабели, опънати по равната част на един връх. Попитах граничарите за какво служат, а те казаха, че сеизмолозите правели проучванията си в този район. Лежейки в палатката се сетих и за сеизмолозите и за канската катастрофа от преди 20 години, когато земетресение бе бутнало лавина над втори лагер на пик Ленин, затривайки доста хора. На другия ден само от една дума на Светла, разбрах, че подобни мисли са се въртели и в нейната глава. По белия ледник снегът едва ли щеше да се стопи през идните 3-4 дни; там където отивахме вървяха лавини и каменопади, а там където чакахме, теренът под краката ни се раздвижи. В групата се появиха и междучовешки търкания, въпреки че никога нямаше разногласия по техническите въпроси – толкова ни бе нужно, за да се откажем… и единодушно се отказахме.