Киргизия › Кюмюрташ
В Ош се разделихме със Светла и двамата с Теди продължихме към езерото Саръ-челек (жълто ведро), недалеч от град Кюмюр-таш (каменни въглища). Старите съветски фабрики и комини още на 10 км преди него изникнаха като ръждясали скелети странично на пътя, а малкото останали в града киргизи и руснаци се занимаваха предимно с лентяйство и алкохол. Други – по-предприемчиви – бяха паркирали очукани таксита пред автогарата, обслужваща по 1-2 автобуса дневно, а трети продаваха шир-потреба на съгражданите си. Мините нямало как да се поддържат, защото частите, парите и специалистите били руски, а ж. п. линията до там вече също бе запустяла и сбръчкана. Паметникът на Ленин обаче стоеше непокътнат пред парка и сочеше с вдигната ръка към светлото бъдеще, което така и не беше дошло. Имаше още десетки подобни пейзажи – призрачните кранове до Каракол на езерото Исък-кул, забравеният пристан и нефтобазата в село Григориевка, консервената фабрика и житния хамбар в същото село и няколко порутени гари между Бишкек и Балъкчи. Единствената по-мащабна дейност след разпада на СССР може би се вършеше от китайците, асфалтиращи шосета. Чудно ли е примерно, че номадска Киргизия внася млякото си от Русия? Не е чудно, защото киргизите изнасят мляко само до пътя (на 20 метра от юртите си) и там го продават на преминаващите коли. Наистина – не особено изгодно и в по-малки количества, но го продават днес – на момента. След време се запознахме с Женя (мъжа) и Рима (съпругата) – семейство руснаци, които преди 5-6 години продали квартирата в Санкт Петерсбург и дошли да живеят в Киргизия. Родителите на Рима (която е раждана тук) го закъсали и трябвало някой да се грижи за тях. Сега, след смъртта им, двамата бяха избумкали по-голямата част от парите в касичката, въпреки че имаха крава, кози, градина и един от двата магазина в селото. Миналата година сеното било скъпо и продали предпоследната си крава, а магазинът също не вървял добре, по простата причина, че там където навремето имало работа за 10 000 (!) души, сега останали само стотина жители. По къщи и огради, с избелена боя навсякъде се мъдреха словата „продава се”, но едва ли някой от местните можеше да си позволи, да ги пребоядиса. Женя и Рима държаха две огромни кучета, които пускаха нощем из двора, а другият начин да се борят с крадците от селото бе… като им даваха водка на вересия. И на изпращане, когато ни закараха до главния път срещу няколко литра бензин, Рима с носталгия показа вдясно – „А да знаете какво огромно, бяло маково поле имаше тук… И колко хора от колхоза работеха по него навремето (на СССР)… Когато боледувахме слагаха по едно малко топче опиум в устата ни… но нямаше нито един бандит, крадец и наркоман”.
Снимки от всички пътувания
 |