Шри Ланка › Планините Нукълс

След няколко забежки в района на Нурелия и още 5-6 водопада се върнах отново към Канди. Месец след последния ми престой тук времето бе осезаемо по-сухо. Реших да се върна и към планините Нукълс. Предишния път се мотах, заедно с местния пощальон в района на село Бамбрела (до което се стига през Уатегама), но сега исках да посетя една по-откъсната планинска местност – село Мимуре и пресичайки главното било да се спусна от другата страна към дома на пощальона. Мимуре е на 30-40 километра от главния път и достъпът му е ограничен от вместимостта на микробуса, пътуващ един път дневно натам. Гледката на наблъсканите вътре хора, деца и торби почти ме разколеба, но малко преди тръгване се отвори местенце, на което балансирах през следващите 2 часа. Запознах се с достолепен старец, а той ме покани да пренощувам в къщата му. Оказа се, че е един от двамата старейшини на селото и въпреки че навремето хранил в дома си цяла година и американски писател, мястото не фигурира по книжките. Планините са варовични и само с 2000 м.н.в. но респектът ми към тях е не по-малък от този към Хималаите, Алпите, Пирин и т.н. Точно пред селото се издига малко копие на Матерхорн - на километър над полето, с формата на остър зъб. Склоновете му са по 80 градуса във високите части и въпреки това през Август, когато скалата била най-суха, цялото село дружно го качвало като елемент от някакъв техен си ритуал. Опитах и аз, но стичащата се вода по излъсканите стъпки ме разколеба на втората крачка, дори без да включвам следобедния дъждец в сметките. Пиявиците бяха много и също така - гладни, а след това четох премеждията на група местни планинари в района, които опущили пътеката, нощували из шубраците и преди лягане извадили по 20-30 кръвопийци от краката си. Както и да го смяташ, си е поне половин литър кръв. Аз спирах по-често за проверка и едва ли ми се събират и 10 за няколко дни, но една от тях се бе насмукала на многократно по-голям обем от нормалното. Устата е най-широката част от тялото на пиявицата, което конусовидно постепенно изтънява, превръщайки се в опашка с дебелина на карфица. Опашката се захваща за месо/дрехи/обувки на максимално разстояние, след което устата се придърпва към опашката, отново пробвайки да захапе донор. И така до безкрай. Кожата на ръката е достатъчно дебела, за да не позволи пробив, но краката са удачно място. Пиявицата се движи нагоре и пълзи до първа кръв - по обувки, чорапи, все нагоре. Донякъде помага импрегнацията на чорапите с репелент или даже тютюн, а наскоро видях и гети против пиявици (долу са като чорапи), но общо взето най-разумно е да си проверяваш краката от време на време и да дърпаш малките дяволи за опашките, докато ги изтръгнеш. Раните заздравяват бавно вследствие на антикоагулантите в слюнката им или ако са имали време да направят по-сериозни дупки.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания