Шри Ланка › Трекинг

Селцето Ела се води по всички пътеводители като „мястото за трекинг в Шри Ланка”. Нямаше как да го пропусна и дадох всичко от себе си, за да се сприятелим, но не се получи. И стаите и храната са завишени двукратно в сравнение с „обикновена Шри Ланка”, даже стигнах до там да се храня (за по-малко пари заедно с транспорта) в Бадула, която е на 30 км на север. Минах всички стандартни пътеки в околностите, заедно с изобщо непосещавания връх Намунукула (2000 м.н.в.) и заедно с пещерата, известна по цяла Индия от Рамаяната, но си тръгнах след 3 дни с доволно облекчение. Малко преди това поговорих с германец и му излях болката си, но той идваше от Мириса и само попита – „Нима? Тук е така спокойно... и почти няма туристи.” След което реших да не стъпвам в Мириса и намерих други места за трекинг. Водопадът Бамбараканда е едно от тях. Височината му е около 250 метра и въпреки, че е най-високият в страна, водеща може би класациите по водопади на квадратен метър, е отдалечен от главното шосе. Рядко го посещават дори през уикенда и само на километър от него има място за преспиване, където останах 4 дни след като спазарих стая и 3 обилни порции на ден на цените на местните (10$). Синът на домакините, пушеше редовно ганджа, но въпреки това даде точни направления за маршрутите наоколо. Само събота вечер се появи някаква местна група от орнитолози-фотографи, която си замина на следващата утрин, а останалите дни прекарах изцяло по водопади и във вирове. Пътеките се следват лесно, тъй като много от тях водят до села с по 20-30 човека население. Селяните мълчат, жените любопитстват и кокетничат, а децата реват при гледката на бял човек - външните хора са рядкост по тези места. Едва когато нацепих дървата на няколко булки, селото се събра около мен и видимо се поотвори, но липсата на език за общуване (който по тези места е планинския диалект на тамилския) е сериозна преграда. Като следваща цел се оформи друга изтъркана атракция – World’s End - краят на света. Към него, за по-интересно подходих по съвсем вандалски начин. Мястото се намира на високо плато (Хортън плейнс - 2000 м.н.в.) и всички туристи обикновено идват по път през платото. На юг теренът рязко се спуска с денивелации около 1500 метра в ниското и към дефилето на няколко вливащи се една в друга реки. Изкачих края на света точно от там, минавайки през огромната чаена плантация на Нон-периал естейт. За ден пеш и само с няколко километра стоп успях да стигна доста високо, като на 3-4 пъти скъсявах маршрута по съвсем директни линии. Понякога излизах през гъсти шубраци в гръб на местните и те изглеждаха учудени, но само като изричах името на управителя (с когото поговорих в ниското) ме смятаха за свой човек. На час под върха стигнах до „Nagrak division” и склад, пред който се бяха наредили тамилски жени с кошове чай. Бързо намерих г-н Сенавиратна, чието име научих също от управителя, а после изчаках да бъдат премерени, завързани в чували и натоварени на единствения трактор, стигащ до тук, десетки кошове с чай. Всяка брънка от веригата за производство на чай е тежък и неблагодарен труд. Терасирането на хълмовете, подрязването на дърветата (чаят е дърво, стигащо на височина над 10 метра, единствено заради ръчното му бране то бива подрязвано, така че да прилича на храст), пръскането срещу болести и насекоми и събирането на листа по специална техника е нещо, с което никой в Европа не би се захванал, дори да имаше възможност. Цената на чая в Европа е така смешна, както и надницата на тамилската селянка в Шри Ланка - 40$ на месец през реколтния сезон. Освен всичко друго планинските тамили никога не са били част от плановете на ЛТТЕ за свободен Тамил Еелам. Събрани от най-ниските индийски прослойки и докарани тук от англичаните като наемници по чаените плантации пред 150-200 години, те са истинските аутсайдери на острова. Заедно с автохтонните племена на ведите, които по участ и статут се доближават до аборигените и пигмеите. Пренощувах в колибата на г-н Сенавиратна и най-силният ми момент бе надвечер - слънцето залязваше в червено, отсрещните безлюдни баири се покриваха с мъгла, а г-н Сенавиратна пусна касетофон на батерии с будистките мантри (саду, саду, саду) за молитва. Скоро пейзажът заприлича на възможно най-бледа дзен-будистка тушова рисунка и някак си се самоналожи мисълта, че изкуството не е дело само на човешката, а по-скоро на една огромна природна медитация. На другата утрин, по тъмно продължих нагоре и само за час стигнах до наблюдателната платформа на World’s End. Появи се и първа група французи, които се зачудиха. На идване се били записали първи в тетрадката и никой не ги бил изпреварил, но след като се изяснихме кой от къде идва, потеглихме заедно на обратно. Така нямаше да бия на очи сам на входа и навигацията също отпадаше. Като бонус в случая се разминах с поредната входна такса от 15$ и след още няколко часа пеш по платото траверсирах целия масив, за да стигна до Нурелия късно надвечер - град на около 2000 м.н.в. с типично европейска природа и необичайни зеленчуци като марулите, репите, лука или зелето. Къщите наподобяваха английски имения (с имена от сорта на Глен*******) и единственото, което не пасваше в йоркширския пейзаж бяха пластмасовите бидони за вода и трициклетите. За награда подкастрих брадата при първия срещнат бръснар.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания