Географията на острова обуславя няколко дъждовни сезона и точно северната му част през Декември промени представите ми за това понятие. Първия ден изчаквах да спре, втория ден проходих, на третия ден качих хлъзгав връх със ступа и след това престанах да обръщам внимание на пороите. Валеше от сутрин до вечер, редовно в продължение на дни не виждах слънце, а небето стана сивкаво - с метален оттенък. Язовирите и резервоарите, така често срещани навсякъде и нужни за напояването на ориза през сухите месеци преливаха масово, а пътищата или дори релсите на влака на места се криеха под няколко педи вода. Човек можеше да изкъпе буквално където си избере, а много от местните се срещаха със сапун и четка за зъби по най-необичайни места. Научих се да карам велосипед с широкия дъждобран, често влизащ между спирачката и задната гума, а докато чаках под навеси да намалеят потопите успявах да се изпера, да зачистя обувките и да си налея вода. Пиявици се размножаваха щастливо в ниските части на планината, а върхове се криеха в мъгла. По обектива на апарата винаги имаше капчици, а да изтръгнеш поредната пиявица от стъклото му също си бе трудно задание вследствие на силния, образуван сякаш при смучене на биберон вакуум. Но понякога камерата просто стачкуваше и платките ѝ съхнеха с дни на затворено. Сутрешната мараня над чаените плантации оставаше да се стеле и през следобедните часове, пътеките се провираха между блата и джапанките шляпаха в тиня. Но няма по-подходящ сезон за франджипати-то, белите листа са нападали по калната земя и утринното му ухание е доста по-интензивно през влажната част на годината. Същото важи за орхидеите и всички други растения - добавяйки папагалите по телеграфните стълбове и разногледите хамелеони, фокусиращи конусовидни погледи на сантиметри напред се получава чиста класика.