Пакистан › Гилгит и Алиабад
Гилгит е само един транзитен град на кръстопът. Като столица на северните територии, по двете му главни улици може да са намери почти всякакъв планински инвентар, а летището на града е само на 15 минути пеш от центъра. Военните също са се разположили тук удобно и най-вече около мостовете на река Гилгит или началото на стратегическите пътища има чувалчета с пясък, амбразури и много бодлива тел на спирали. Около нея се разхождат брадати войници с китайски автомати. За един ден могат да се обиколят дори и пеш по-интересните околности на Гилгит, но в крайна сметка след като поразгледах, използвах последната възможност да сменя пари и продължих нататък. Каракорумската магистрала стига чак до китайската граница, но аз спрях само на 100 км на север в град на река Хунза, наречен Алиабад. Тук трябваше да се прекача на микробус за Пасу – още 50 км на север. На запад, сякаш само от другата страна на реката, се виждаха 4-те внушителни ръба на вр. Ракапоши (7700 м), а времето беше слънчево и тихо. Белите стени и склонове илюзорно светеха, излъчващи едно непоклатимо, ледено спокойствие. Купих вода и на тайно място пийнах две-три глътки, придружени с цигара. Беше петък и обедната молитва току-що бе привършила, а от далечината се дочуха удари от тъпан и викове през мегафон. Улицата бе празна, а някъде на 100 метра напред се показаха първите участници в демонстрацията. Стана ми ясно, че трябва да изчезна моментално, заедно с двете си раници и Човек от съседния магазин ми направи знак, да се потуля при него. Хвърлих багажа в ъгъла и сам седнах на най-вътрешната и тъмна пейка на магазина, а Човекът извика свой приятел и двамата застанаха на входа, така че да го препречат. Мантрите на тълпата станаха все по-отчетливи – “Амриика – мортабад, Израил – мортабад” и полицаи с пушки вървяха пред демонстрантите за всеки случай. Най-накрая мина и колата с мегафоните, от където скандираха лозунгите. На пейката до мен седеше момче от съседното медресе с тюрбан и дълга, рядка брада, което през цялото време ме наблюдаваше с интерес, но след 5-10 минути тълпата отмина и напрежението спадна – Ракапоши на изток се издигаше все тъй величествен. Няма как да се отрече, че в Пакистан има висока престъпност, тероризъм и антизападни настроения. Докато американските дрони бомбят и на пакистанска територия, тези настроения неминуемо ще се засилват. По-интересното е, че ако 10% от хората мътят водата, останалите 90% ще ти помогнат дори да си чужденец и друговерец и сякаш ще кажат – Не ги гледай тези дакойти, престъпници, мутри или терористи… защото НИЕ сме пакистанците. Не помня колко пъти съм обещавал на хората – от номадите край Гулкин, до шимшалските ученици или студентите от Гилгит – да разкажа като се прибера в къщи, че пакистанците са благи, услужливи и нямащи нищо общо с имиджа си по медиите хора. Така че ето – казвам ви.
Снимки от всички пътувания
 |