Пакистан › Исламабад

Настаних се в хотел до парк Лиакуат, а вътре набързо се запознах с трима души. Собственикът беше мълчалив човек – интересуваше се само от пари. Имаше и един гърбав прислужник с избухлив нрав, който ненавиждаше чужденците, а третият изглеждаше спокоен, говореше добър английски и бе таксиметров шофьор. На другата сутрин, вече отпочинал здраво натирих гърбавия, а малко след това дойде и шофьорът и каза – “Снощи е имало бомба в Мариот… и много жертви”. Исламабад е модерната административна столица на Пакистан. Улиците й са широки и прави, а градът е разделен на много квадранти и там са офисите на банките, фирмите и повечето от луксозните хотели, заедно с министерства, посолства, радио и т.н. А Равалпинди е на около 10-15 км от него, заедно с гарата, летището и по-бедната част от населението. Разходих се първо из Равалпинди – сутринта заваля силен дъжд и градушка, а следобед времето се изясни и още излизайки от хотела чух многобройните викачи на микробусите да събират пътници – “Исламабад. Мариот, Мариот, Мариот…” След 30-40 минути микробусът ме хвърли в квадрант Ф-6/4, а много от къщите наоколо бяха частично покрити с чаршафи или платна. Приближих квадрант Ф-5, в който се намираха вътрешно министерство, министерския комплекс и пакистанската телевизия – всичко на няколко минути пеша от Мариот. Погледнах картата, където той също фигурираше като адрес номер едно на столицата – явно нямаше по-добра мишена за ярко медийно присъствие. Улицата към хотела бе отцепена – по-добре късно отколкото никога – но вътре бяха паркирани микробусите на Express News, Dawn TV и няколко западни агенции. Сателитни антени стърчаха от тях, а наоколо говореха и ръкомахаха десетки журналисти. Простосмъртни не се допускаха в комплекса през главната улица, но полицаи напътваха зяпачите, как може да се заобиколи охраната като се мине през едно дере на 50 метра в страни. Заедно с тълпата приближих максимално близко. Няма нужда да пиша в какво състояние бе пътят, а фасадата на едното крило беше почти отнесена. Тази част на Мариот (надписът все още си стоеше) приличаше на детска къща играчка за кукли без предна стена, но в черен цвят вместо в розово. Интересно бе да се види също стъкления сняг под сградите в радиус от поне километър. Цялата трева и тротоарите бяха в дребни и едри стъкла, а витрини по близките магазини липсваха. Бе неделя, но собствениците на магазини седяха около тях и пазеха стоката си – само стъклените врати и галериите на банките вече изглеждаха поправени. Хората си говореха емоционално и обичайните заподозрени както винаги бяха братството на брадатите, пакистанските тайни служби или даже американците, а интересите им се преплитаха в някаква странна симбиоза. Но когато някой каза, че индийците финансирали талибаните и Ал Каида и вече очаквах да чуя онзи мелодичен пакистански фолк наречен „Смърт на Индия”, тръгнах да се прибирам към хотел Файсал, струващ по-малко от експлозивите, с които можеше да бъде избомбен… Въпреки това, парк Лиакуат носи името на първия премиер, убит преди около 50 години точно тук, а миналата година Беназир Бхуто бе споделила съдбата му на същото място, когато в изблик на романтични чувства решила да се покаже от шибидаха на бронирания си джип, за да помаха на ликуващата тълпа – понякога глупостта не може да се изкупи.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания

Ден 10 - Хижа Помби

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia