Пакистан › Хималаите
След дълго търсене в Равалпинди най-накрай купих и планински обувки за 20 евро. До сега се мъкнах само по джапанки, но плановете ми от тук нататък бяха, да се кача на малко по-висок терен преди края на сезона – средата на Октомври. Обувките бяха китайски Тимберланд и имаха само едно слабо място – подметката. Реших да си стегна багажа обут с тях, за да ги пробвам поне малко преди да изляза на улицата и само за 5 минути, в хотелската стая лявата им подметка се отлепи и падна. Нямах касова бележка, но успях да ги върна, а продавачът в магазина каза – „Е… нищо им няма, ако кажеш ще ги закърпим при оня отсреща за 50 рупии”. Не казах… и тъй като автобусът ми потегляше към Гилгит след 2 часа направих един светкавичен спринт из съседните магазини и намерих по-здрав пакистански Хилфигер за 15 евро. Намъкнах ги с предчувствието, че и те ще ме зарежат скоро, но обувките се държат геройски и до ден днешен въпреки всички агресии от моя страна. Надвечер се качих в автобуса за Гилгит, а по пътя се запознах с един интересен събеседник, на име Тасаур, което се превежда като въображение. Безсмислено е да се генерализират хората от две нации, за каквито поради различната религия се смятат индийците и пакистанците, но лично на мен пакистанците ми се сториха по-земни, дори бих казал по-дружелюбни хора – контактите с тях ми се удаваха по-лесно. През нощта навлязохме в началото на огромните планински вериги, но дори през такъв мрак билата започнаха да изглеждат внушително. Малко преди изгрев спряхме да хапнем за последен път („кима” и на урду и на арабски си е кайма) и само с много хитрост успях да платя сметката на двама ни с Тасаур. Голяма част от пакистанците смятаха за свое задължение да се грижат за чужденеца и да го черпят с какво ли не, а на протестите ми отговаряха с увереност – ако дойда в България и ти ще направиш същото за мен. След още няколко часа се посъбудих и вече бяхме в долината на Инд, а пътят бе тесен поради стръмните и каменисти склонове. На юг се виждаха огромни стени от гранит, но едва малко преди Гилгит, когато изчезнаха облаците, планината се откри в цялата си безумна красота. Огромни денивелации, снежни върхове и зъбери, пирамиди и триони блеснаха в далечината, а зад тях – още по-високи и по-бели – изникваха нови и нови вериги като в ужасен лабиринт от лед. По едно време се откри и осемхилядника Нанга Парбат на юг, привличащ всички погледи към себе си, а мястото заприлича на една налудничава лаборатория за материализиране на планинарски мечти, която сякаш отдавна бе излязла извън контрол и продължаваше да бълва 5-6-7-8 хилядници с гигантски мащаби в хаоса сред урви, ждрела, ледници и езера. Началните ми впечатления от тези планини бяха ужасяващи, респектиращи и отблъскващи, а гледките през първите няколко дни действаха като шамари. Не можех да си представя изобщо да тръгна навътре из дивото, камо ли да качвам върхове. Но с времето и след няколко прехода, планината доби по-човешки и логични измерения. Мястото явно не бе омагьосано и почувствах огромно облекчение, когато се убедих, че с приближаването си към тях, планинските вериги не се отдръпваха.
Снимки от всички пътувания
 |