Пакистан › Таришинг
След 5 дни в Пасу дойде краят на Рамазана и въпреки, че заради празника нямаше редовен транспорт, успях да се придвижа обратно към Гилгит. Пропътувах цялото разстояние на покрива на микробус, от където въпреки неудобствата можех свободно да наблюдавам и планините и хората наоколо. Еид ал Фитр се падна на 2 Октомври, а из селските улици по пътя ни хора се събираха на тълпи, облечени в най-официални дрехи и се здрависваха или потупваха, предлагайки си чай, храна и цигари. Прибрах се в Гилгит и изпаднах в силна еуфория от свободната консумация по светло, така че първата ми работа (след бързия душ) бе да обиколя ресторантите и да пробвам от всичко. Започнах с 5 пелмени, после оглозгах 1/4 печено пиле с чапати и люти чушки, след това чиния ориз с мръвки, малко пържени зеленчуци, 3-4 панирани кюфтета и 150 грама сладки за десерт. Чувствах се на осмия рай и едва на другия ден си получих сметката под формата на разстройство по пътя за Астор. Шосето до там само по себе си е изворче на силни изживявания, а в „ниското” (3000 м) над малкия град се намира езерото Рама. Местните ще кажат, че то е на 6 км, но километрите са двойно повече, така че за разходка пеш до Рама и обратно трябва да се отдели цял един дълъг ден. А крайната ми цел в района бе село Таришинг, което е на хвърлей място от знаменитата рупалска, 4 километрова южна стена на Нанга Парбат. За жалост тази красива част на Хималаите вече неофициално е превърната в рестриктивна зона, където ТРЯБВА да избереш водач измежду многобройните темерути на селото – военните тактично ме предупредиха, че без водач ще бъда ограбен от същите тези темерути. Предложих на старшината да оставя всичко ценно при него и да тръгна “по бели гащи и сам”, но той не склони. И като човек, който си е играл на стражари и апаши с десетки други такива пазачи, този път реших да не опитвам точно тук, където бях не особено добре дошъл. Компромисът между рупалската стена и принципите ми бе труден, но в крайна сметка не стигнах до стената. Както и да е – в раницата си още от Гилгит бях понесъл книжката на Херман Бул “На поклонение в Нанга Парбат”, което е едно силно четиво от първата луда глава, стигнала до върха. Изкачването на осемхилядника станало факт едва на залез слънце, но с непоклатима сигурност Бул побил пикела със знамето, направил няколко снимки и даже свалил ръкавиците, за да сложи нов филм. Останалото е история, както и бивакуването му (в изправено положение) на около 8000 м, а след общо 40 часа той се добрал в делириум до щурмовия лагер.
Снимки от всички пътувания
 |