Починахме един ден за аклиматизация и след това се впуснахме в първи проучвания на района. Взехме малко багаж и тръгнахме към долината. Западно от заставата едно равно поле се просича от десетките разклонения на реките Къзъл-Арт и Джанайдартака. Сутрин те са непълноводни и чисти, защото ледниците все още са замръзнали, но в следобедните пекове преминаването им не винаги е възможно. Граничарите пълнеха водата за себе си преди 9, а след 12 часа малките ручеи нарастваха застрашително, понесли вече пясък, камъни и всякакви червено-жълти седименти със себе си. В такива случаи трябваше да предфилтрирам или да оставя водата да се утаи, но въпреки всичко филтърът се запушваше само от 5-6 литра. Тръгнахме по сандали и без чорапи, което се оказа добра идея. Малко преди основният поток на Къзъл-Арт започнаха локви и притоци, а после минахме и реката без да се събуваме – камъните не са остри, но нестабилни и определено некомфортни за бос човек. Засега нямаше затруднения (вода до колене), но както бяхме тръгнали късно, щяхме да се приберем едва надвечер и изобщо не ни се мислеше какво ще е положението тогава. В далечината пасяха якове и наистина след скалното, каменно псевдо-корито на Къзъл–Арт се появи лека растителност, която избуя в трева на първите склонове от Памиро-Алайския хребет. Не се наложи да пресичаме Джанайдартака (местните казаха, че това било възможно не по-късно от зазоряване), но минахме един или два и от нейните разливи и продължихме по десния бряг на реката. От другата страна на Джанайдартака се очертаха формите на масива „Леден нос”, а от юг планинското било също започна да набира височина и да се белее във високите си части. Сандалите ни скърцаха характерно по малките камъни, мъха и растителността в долината, а сравнително скоро видяхме и първи еделвайси. Те се оказаха толкова на брой, че понякога попадаха под краката ни или се показваха между бутилките с вода, когато спирахме за почивка, но в последствие свикнахме с еделвайсите и престанахме да им обръщаме внимание. Много по-рядко срещахме примерно мащерката и не успяхме да наберем даже колкото за един чай. Пътеката в началните си километри почти не се изкачваше, но по някое време забелязахме първи следи от ледник, а в далечината изплуваха контурите на друг – наречен „Заблуждение”, където въпреки името се надявахме да намерим място за базов лагер. Беше вече около 2 следобед и прекосяването на ручеи, спускащи се от високото стана все по-заплетено. Затова оставихме багажа в една каменна дупка, скрихме го криво-ляво, покрихме каквото успяхме и тръгнахме обратно. Към 7 бяхме пред заставата – изминали около 30 км, като само с последния от тях (и водите на реките) се борихме около час. Така решихме да наемем мулета – до там, където могат да стигнат – вместо да правим 3 курса с багажа.