Из живите планини на Ява › Арджуно и Уелиранг

В пътеписа „Индонезия – Нуса Тенгара” съм отделил един дълъг параграф за дейността на сероносачите от Кава Иджен – кратер в източна Ява, до който този път съзнателно не стигнахме. През последните 5-6 години мястото се разви като главно туристическо сборище с всички произлизащи от този факт предимства и недостатъци. Особено се зарадвах да видя една подобна и засега неопетнена от масовият туризъм дейност под склоновете на Арджуно (3300 м) и Уелиранг (3100 м). Дълъг е преходът от последното село Третес (900 м) до колибите на сероносачите, а пътят е такъв, че по него може да издрапа единствено джипката, смъкваща чувалите със сяра към ниското. Както по всички планини на Ява, с изключение на първенеца Семеру, и тук чуждестранните туристи са музейна рядкост. От управата на парка бяха развеждали японци преди 2 месеца, а ние за пореден път се отказахме от гидове и носачи и поехме сами нагоре. След 4 часа бяхме при колибите на 2400 м и решихме веднага да атакуваме първенеца на масива, дори да окъснеем на връщане. Оставихме големите раници и продължихме през гора, а след още час над нас се показаха отвесни стени на стотици метри под билото. Този единствен за Ява връх с подчертан алпийски характер, като адреналин вля нови сили и за нула време излезнахме през някакви нестабилни улеи на билото. Там, пътеката изобщо не се изравни, а вече от другата й страна се откриха насечени зъбери, стръмни лабиринти и гигантски куполи, падащи страховито към ниското. Едва подминавайки три незнайни гроба стана ясно, че сме непосредствено под равната връхна част на Арджуно, от където се показаха и Семеру и по-ниският, но по-активен Бромо. Теренът донякъде прилича на леко загладено Мальовишко било и след 9 часа първият ни индонезийски преход с над 2000 м денивелация завърши в късния следобед на пирамидка с традиционна консерва от риба и малко кракери. Спускайки почти по тъмно при сероносачите, решихме да спим встрани от тях, до единственото малко изворче в района. Хапнахме, пийнахме и легнахме, а десетки горски мишки се погрижиха за малкото ни биологични отпадъци и след това добре се разтъпкаха по чувалите и бивак-саковете. На другия ден остана да изкачим по-близкия Уелиранг и да се спуснем обратно към Третес. За разлика от Кава Иджен пътеката до горе, тук е по-полегата и по-широка, но също толкова ерозирала и разбита. Някои от местните смъкват сяра с кобилици, но повечето имат самоделни колички, които тътрят пред или след себе си в зависимост от посоката. Активните фумароли на Уелиранг са доста под кратера и се достигат за 2 часа, но на връщане в количките има по 200 кг сяра и преходът е по-дълъг, също по-изморителен. На колибите седи човек от фирмата, който мери сярата и се разплаща с хамалите на свободна практика, а един път дневно идва и джипът, за да бъде натоварен до покрива. Бях запомнил цените и на килограм и на чувал, но както и да го смятам, хамалите получават по 10-20 долара на ден. Само най-издръжливите копелета са в състояние да работят две седмици в месеца, но всички са доволни от доброто заплащане. Освен това атракциите на Уелиранг са самите фумароли и обширният кратер. Пушеците са обилни, виждат се отдалеч и когато липсват работници наоколо, това няма да е без причина. Поради силната газова активност е нужно особено внимание, а горе-долу в този участък планината дими от всички възможни дупки. Разходките около и вътре в самия кратер са безопасни, а връхната тераса така насечена, разчупена и осеяна с вторични кратери е една от най-запомнящите се гледки на Ява.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания