Пакистан › Влак
Въпреки всичко Куета се оказа много по-спокоен град, отколкото очаквах. Смесицата от пащуни и балучи поне в града бе под контрол, но само на 100 км на запад започваха пащунските бастиони като Чаман или Спин Болдак… та чак до Кандахар – зона, която никога няма да бъде под пакистански или какъвто и да било чужд контрол. Навремето западни журналисти (от глупост) опитали да преминат границата точно през Спин Болдак, където местните отдавна не били срещали бели хора. Най-начетените пащуни решили, че самият Буш им е изпратен от Аллах, за да бъде убит брутално и мъчително, но в крайна сметка всичко се разминало като по чудо и смъртният грях на глупостта бил изкупен само с 1-2 окървавени кратуни. Опитвайки се да огранича човешката глупост доколкото ми бе по силите, отидох в туристическата информация и събрах карти за няколко града и района по пътя си. После намерих фотоапарат на стойност 10 и два филма за по 1 евро. Разбрах, че туристите имали право на 25% процента намаление по влаковете, извадих тескере от управата на железниците и най-накрая купих билет за Равалпинди. Разстоянието до там, по една адски крива линия, минаваща през почти цял Пакистан, се оказа около 1500 км, които трябваше да се изминат за 30 часа. Билетът ми не бе в спален вагон, но имах „кушет втора класа”, а той може да се препоръча само на любопитни мазохисти. На гарата вместо с “добре дошъл” ме посрещнаха с надписа “пазете се от джебчии, разбойници и терористи”, а след това потърсих своя кушет във вагона зад локомотива, бълващ черни пушеци. Качих се през лабиринт от торби и денкове и на „втория етаж” намерих легло 13Б, широко точно две педи. Метнах се отгоре му и по индийската система сложих едната раница под главата, а другата между краката си. На първи етаж имаше само места за сядане, заети вече от 8 човека. Нямаше как да наблюдавам от високо пейзажите навън и прекарах по-голямата част от пътя в сън, но успях да се сприятеля с хората под мен, когато във всеобща церемония “разчупвахме постите” по залез слънце и започвахме угощенията с фурми, ябълки и първи глътки вода. На някои гари откачаха и закачаха нови вагони, хора се возеха по вратите, а други се молеха в коридора между тълпи от просяци, слепи и деца инвалиди или продавачи на вода, чай, сандвичи и т.н. На втория ден започнаха да се редуват безкрайни канали, оризища и зеленина. Бяхме стигнали до долината на Инд, а в нея се виждаха тухларни, ниви, стада от крави, телета, кози и деца махащи на влака – със сигурност бяхме единственото им разнообразие. Няколко часа преди Пинди минахме през изключително красива и ерозирала местност, която си заслужава да бъде изучена по-обстойно, а на север от влака вече се виждаше Grand Trunk Road – голямата пътна артерия на индийския субконтинент. Едва втората надвечер пристигнах на гара Равалпинди и само за някакви си 35 часа из пакистанските влакове бях придобил раздърпан и мръсен вид, до какъвто бе невъзможно да се докарам за цял месец в Иран.
Снимки от всички пътувания
 |