След още 2 дни хамалогия, се спуснахме до притока на Джанайдартака, който се минава рано сутрин. Останахме да спим там (3700 м), а търсенето на чиста вода ме отведе доста над лагера – имахме много време и даже се позакъпахме в езерото, което скоро се откри над поредната купчина от камъни. На още 20 минути над него се виждаха склоновете на пик Назаров (5000 м). Качихме се двамата с Теди, но където очаквах да видя коритото на река, пред нас всъщност се показа изключително равно място. Реката явно се скриваше в ледника много преди него. По полянката видяхме ръждясали руски консерви, а само на 30 метра от нея имаше и друга река – съвсем чиста към 3-4 следобед, което направо не беше за вярване. От лагера можеше да се излезе на ледника, намиращ се източно от „Заблуждение” и така да се проучи и този маршрут. Трудно е за външен човек да си представи, как единствено гледката на равно място, малкото зелена трева и наличието на чиста вода могат да вдъхнат такава еуфория и толкова сили. Върнахме се при Светла, разказахме й какво сме видели и решихме да останем още ден. Ако имаше възможност от тази страна, можеше да изнесем лагера на полянката и да продължим. Беше неделя и тръгнахме като на разходка из Витоша, само че с котки и пикели, а ледникът „Назаров” изглеждаше доста смален спрямо картата ни, правена преди 10 години. През по-голямата част се движехме по камъни, докато стигнахме до ледопада на 4700 м. Огледахме източната част на ръба, водещ нагоре и тя съвсем не ни хареса, така че преустановихме и този опит – видяхме пик 6624 за последен път, малко преди пак да се спуснат сиви облаци. След 2 дни и тримата заедно с инвентара бяхме в подножието при заставата. Мулета пак помъкнаха багажа ни обратно, а мулетарите забелязали следи от вълци около палатката на високото… за щастие вълците имат сериозен респект към хората, който преодоляват единствено чрез дълъг, систематичен глад. Граничарите ни посрещнаха като стари приятели и ни поканиха да „побухаме” с бутилка водка в столовата.