Мароко › Смара

Смара е останала в спомените ми като град на срещите. Първо по погрешка се набутах в градина с празен басейн, дървета, една вързана коза и десетина маси и столчета, която се оказва местния вариант на дискотека. Ибрахим и Мухамед са само две от многото млади момчета, родени на север и работещи на юг. Ниските данъци, при евтин бензин и наполовина субсидирани стоки са предостатъчна компенсация за неудобствата на пустинята, а оптимизмът и духът на новозаселниците напомня на епизод от юконска епопея. По обяд липсват клиенти, но Ибрахим и Мухамед сноват и чистят из кухнята, пият чай, готвят тажин и гледат телевизия или бърборят с хилядите постоянно пристигащи и заминаващи си приятели. В съседната стая са китарите, барабаните и усилвателите на заведението, както и нарове, по които могат да се натъркалят поне 10 човека. Показват ми снимки на семействата си и снимки от купони в дискотеката, където кръшни красавици мятат къдрици и снаги, а към тях се протягат космати здрави ръце с банкноти. Надвечер минавам още веднъж през дискотеката. От колоните дънят последните хитове на суперзвезди като Муса Али или Сюлейман Халаф, а част от персонала на ООН посръбва кола, чай и портокалов сок. Ибрахим се грижи за гостите, а Мухамед е седнал на маса с приятели и едно момиче от снимките, което тази вечер е прекалено напушено, за да танцува или изобщо да възприема света наоколо. Трудно е да си емигрант, пък било то и само в родината си. Следващата среща е не по-безинтересна. Докато вечерям сандвич с месо от козя глава, един мъж със сърдито изражение на лицето се приближава до масата ми и започва дълга тирада на френски. В речта му преобладават думите Алжир, Мароко, Тунис и Франция, а и моят френски е прекалено слаб, за да обясня че не съм французин. Все пак някак си се разбираме, така че той сменя темата на Палестина, Америка и Израел. Белият турист, освен раница, носи със себе си постоянно и тежестта на една дългогодишна история. Тази история е градена с майсторство и векове от милиони предци колонизатори, които наред с благополучието са си натрупали и омразата на няколко континента. Едва когато устните на сърдития мъж с лека усмивка произнасят и името Стоичков, разбирам че е настъпил краят на монолога, но и по принцип се срещаха хора, които ме поздравяваха с “Али Баба” и свързваха, дали на шега или инстинктивно, присъствието ми с разбойничество и кражби. От местните, с които се заговарях на тази тема, не получавах никога директен отговор, така че смисълът зад “Али Баба” ми стана ясен едва след време.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia