Разни

Ориентация – Компасът е нещо, което винаги нося със себе си. Дали на планински преход или в пустинята, където ориентацията е доста по-трудна поради еднообразието на терена – има моменти, в които компасът е задължителен. Доста често изобщо не се налага да го ползвам, но при облачно небе, мъгла или движение по карта в непознат терен компасът се намира в най-леснодостъпния джоб. Ориентацията без компас е нещо, с което постепенно се свиква до такава степен, че посоките след време автоматично да се определят на око поне в най-груб вид. Слънцето е достатъчно добър ориентир (когато се вижда) и знаейки че изгрява от изток и залязва на запад е цялата необходима информация. По обяд слънцето сочи на юг, а за да се автоматизират човешките навици като начало може да се използва следната схема. Насочваме часовата стрелка на хоризонтално поставен часовник към слънцето. Ъглополовящата на ъгъла между часовата стрелка и 12 часа сочи в направление север – юг. Юг се намира в страната близка до слънцето. Всичко това естествено се отнася за северното полукълбо, в южното полукълбо насочваме 12 часа към слънцето и същата ъглополовяща с часовата стрелка пак сочи север – юг. Сега север е от към слънцето. Тези два примера за начинаещи са по-трудно приложими между тропиците, когато слънцето е директно над главата ни и неприложими в близост на полярните кръгове. Но на помощ идват и звездите. Полярната звезда се намира почти над северния полюс и е една от ярките, добре видими звезди на небосклона. Лесно се открива и чрез показалеца на голямата Мечка или съзвездие Касиопея. Подобно на слънцето над тропика и полярната звезда става все по-неприложима за ориентация над полярния кръг, където се намира точно над главата ни. Нейният еквивалент в южното полукълбо се нарича Сигма Октантис, но тъй като тази звезда е прекалено слаба, за ориентация може да се използва южния кръст. Преди хиляди години той се виждал и от Гърция, но днес съзвездието изплува над хоризонта едва в паралела на (да речем) северна Етиопия. За разлика от голямата Мечка, на южния небосклон има поне няколко подобни на южния кръст съзвездия. За локализирането му се използва показалецът от звездите Алфа и Бета Кентавър, които сочат (с приблизителна точност) към горната му звезда. Там където оста на южния кръст се пресича с перпендикуляра към средата на показалеца се намира южният небесен полюс. Но освен всичко друго положението на южния кръст спрямо хоризонта показва и месеца от годината – в случай че сме го забравили или сме били прекалено дълго на път. За ориентация могат да се използват още съзвездия като Орион (коланът на Орион сочи изток-запад) или небесни тела като Вечерницата, но дори и без слънце или чисто небе има десетки други признаци. Наличието на растителност и мъх, плътността на дървесните кръгове или даже посоката на реките в местности, чиито водосборища са ни известни. Общо взето дори и приблизителното определяне на посоките е от съществена полза в непознат терен.

Тропически болести и лекарства против малария – Прилагам няколко таблици с най-различни тропически болести – симптоми, ваксини, лекарства и т.н. Тъй като не съм доктор, изобщо не претендирам за пълнота или каквато и да била достоверност. Просто ги разчертах преди години като помагало в случаите, когато съм далеч от болници и от тогава почти винаги ги нося със себе си. Наистина – пропуснал съм някои силно запомнящи се гадинки като гвинейския червей, но той достатъчно ясно проговаря за себе си и без този списък. Последната таблица е за широко-разпространените лекарства, ползвани против малария, но в такива случаи е желателно да се разбере на място към кои от тях има резистентност. Мисля, че чак толкова сериозни грешки няма, но все пак – ако на някой доктор му настръхнат косите, нека остави бележка, за да внеса корекции. Таблиците

г-н Негово Величество – Има не повече от 2-3 книги, които наистина съжалявам че съм прочел. Не става дума за “скучната” литература (нея оставям и изхвърлям след 10-та страница), а за тази, която ми е повлияла, променила и отворила хоризонти и светове. Малко неща могат да се сравнят с това преливане на идеи и запълването на празни пространства, четейки нещо подобно за пръв път. Една книга от златната колекция е на Робърт Янг Пелтън – “Най-опасните места на света” (The World’s Most Dangerous Places) 4-то издание, 1998 г. – 1000 страници, с дребен шрифт, почти без снимки и със сигурност без фотошоп, тъй като хората и събитията в нея въздействат най-силно в неразкрасен вид. След краткия “увод” от 200 страници, засягащ аспекти на пътуването от сорта на подкупи, болести, войни, арести и мини, авторът отделя по 20-30 страници на места като Афганистан, Буганвил, Кюрдистан или Либерия, та чак до Уганда и Чечня – с елементарен разбор на конфликта, играчите и рисковете. Зад книгата на Пелтън има и малък, нахъсан тим от военни репортери (някои от тях вече не са между живите) разговаряли с Мола Омар, Франсис Она или “Групата Абу Саяф” (някои от които също не са между живите) и най-вече успели да се завърнат след това и да оформят интервютата си. И 10 години след първия прочит все още намирам куп интересни неща:

  • “Палестина: Абу Нидал (истинско име Сабри ал Банна) е роден в Джафато в богато семейство (както всички преуспели терористи). Баща му имал 13 жени и 24 деца, така че още от малък той свиква да вдига шум, за да привлече внимание…”
  • “Нигерия: Група скандиращи, танцуващи младежи били видени по улиците на Кано със странен предмет побит на пръчка – главата на Гидеон Акалука, търговец на автомобилни резервни части, уличен в използването на Корана за тоалетна хартия. Първоначално той бил задържан и арестуван, но групата мюсюлмански младежи щурмува затвора, обезглавява Акалука и поднася главата му на емира на Кано. Емирът изпратил вестоносец да им съобщи, че това е варварство и че той е потресен, но тълпата реагира със сто тояги по ходилата на вестоносеца…”
  • “Филипини: Страната се управлява или от министъра на отбраната или от временно назначените на този пост домакиня, актьор и т.н.”
  • “Сомалия е била много свежо място… преди около 1000 години. Летищната такса е 20$… щом летището отвори пак, но е добре да се знае, че при напускането си ООН ползвала също така тежка артилерия и доста войници. Те вероятно са обещали да изпратят своите 20$, веднага след като страната проима поща (за пратката), банка (за осребряване) и правителство (да ги заприходи)…”

Доколкото знам книгата не е превеждана на български.

Странни статистики – вниманието ни постоянно бива насочвано най-вече чрез медиите към зрелищните инциденти, катастрофи, убийства или атентати, които сами по себе си са някаква нищожна брънка от пейзажа. Средностатистическите 1000 смъртници при авиокатастрофи годишно (с тенденция понижаване) едва ли могат изобщо да се сравнят със смъртните случаи при инциденти с каруца, за които в по-голямата част от света липсват статистики. И ако този факт никак не помага на хората със страх от летене (които всъщност май повече се боят от падането) мога само да вметна, че безшумната египетска каруца, разпаряща на бързи обороти джоба на панталона ти и разминаваща се на сантиметри с тазобедрената става е по-неприятна от турбуленциите, при които повръщат даже стюардеси. Подобни са и цифрите за хора, нагризани от акули, мечки, вълци или лъвове (може и да е странно, но най-многочислените жертви на бозайник са тези на… хипопотама). Преди нашумелия случай с мечката през 2010, се сещам за подобна история с хижаря на Дерменкая – датирана доста отдавна, но дори в световен мащаб повече хора умират от падащи кокосови орехи (и с тях имам личен опит) отколкото от захапката на кръвожаден звяр. И ако при животните човек донякъде може да се осланя на разума, реакциите или екипировката си за успешен изход от ситуацията, кокосовият орех поразява с бързината и тишината на персонаж от Дивия Запад (на три пъти съм се разминавал на косъм с падаща тухла, респективно камък и инструмент по(д) сгради в строеж, така че вече заобикалям всякакви бамбукови скелета, покрити фасади или даже трудещите се на стълба – професионално изкривяване). От списъка на животните изключих комара, който сее смърт като по време на световна война. Дори без да броим умрелите от японски енцефалит или от денги (чудна болест – когато ти е за пръв път прилича на грип, но повтори ли – имаш големи шансове да си заминеш), маларията не прощава на 3-4 милиона годишно (с тенденция покачване)… тези 3-4 милиона, чието лечение струва 3-4 долара за доктор, спринцовка и таблетки и в чиито джобове има най-много 2.99! Отразяването на атентати е медийна мода от 20 години. Едва ли щеше да има атентати, ако след тях не се създаваше истерия. За жалост времетраенето на медийното присъствие се измерва според количеството на труповете. Дори според най-раздутите статистики броят на убитите при терористичен акт в световен мащаб е около 15 000 годишно (с тенденция покачване). Убитите по най-прозаичен, криминален начин за същия период в САЩ са около 20 000 и още толкова са самоубилите се – пак в САЩ. Тъй като все още няма (а и едва ли някога ще има) дефиниция на понятието тероризъм, в същата тази статистика са включени страни като Афганистан, Ирак, Пакистан, Сомалия, Конго или Колумбия – само създателите й са знаели къде минава чертата между тероризма и войната. Без горните страни, но включвайки други гиганти като Индия, Русия, Филипините и Тайланд, според същите либерални автори се събират около 2000 човека – цифра сравнима със загиналите годишно при ПТП в България. Не ни остава нищо друго освен да се зарадваме, че шансовете ни да бъдем убити от роднина или приятел (вместо от терорист) са доста по-съществени… и също така – след като всеки трети умира под юргана вкъщи и пак толкова – по болниците, е далеч по-сигурно да отидем надалеч и да качим някой вулкан в Колумбия…

Хайде, заповядай на гости! – Има хора, които прекаляват с гостоприемството си… То често започва с чашка чай и завършва с неподходящи за всеки кадри по Ал-Джазира. А домакините в страни като Колумбия, Пакистан, Ирак или Мексико разяряват местните барети до там, че акциите им освобождават заложниците и от всичко земно, което си е радикално. Това е лошата новина, но има и добра – парите са способни на чудеса; много от хората, работещи в така наречените рискови райони имат застраховки против отвличане точно по тази причина. Обаче парите играят само второстепенна роля, ако станеш заложник на природата. Tя е способна на много повече “злини” от обикновения ефрейтор, зачислен към Ал Каида. Единственото, което може да те откупи от нейната прегръдка е опита – или твоя, или на хората, тръгнали да те спасяват, ако изобщо успееш да ги уведомиш. Не съм запознат със статистиките, но смятам, че природата затрива много повече заложници от всички уважаващи себе си терористични организации. Всъщност най-тежката форма на отвличане е трета и за да видиш виновника за нея е достатъчно… да погледнеш в огледалото. “Смяташ ли, че животът ти е в опасност?” – би попитал Ози Озбърн, защото сякаш сме доживотно отвлечени от грешните си представи, от незнанието си, от страховете и от омразите или навиците си. Но с всичко това сме свикнали и само в редки случаи го възприемаме болезнено, въпреки трагичните ежедневни последствия. Може би затова казват, че човек бил способен да покори единствено себе си.

За жените и забрадките – “Тук трябва да отбележа, че преди царуването на Дарий (6 век преди новата ера!) омъжените жени от управляващата класа се движели с мъжете и било съвсем в реда на нещата, да речем, богата вдовица да управлява имотите си, нищо, че не е мъж. При Кир (предшественика на Дарий) жените не били отделени, освен, разбира се, по време на менструацията им. Но Дарий имал свои разбирания по въпроса. Той забранил на жените си да се показват на публични места. Естествено, благородниците последвали примера му и също затворили жените си. Днес нито една персийска дама няма право да се срещне или да говори с друг мъж освен собствения си съпруг. Щом се омъжи, тя вече не може да вижда нито баща си, нито братята си – нито дори синовете си, след като напуснат харема. Не ми е ясно защо Дарий така решително отстрани благородните дами от обществения живот. Знам, че се страхуваше от тяхната намеса в политиката. Не разбирам защо си е въобразявал, че ако са затворени в харема, ще са по-малко опасни. Всъщност поради това, че започнаха да действат скрити от погледа на обществото, властта им нарасна. При пълна конспирация те използваха евнусите, а евнусите използваха тях.” Кир Спитама – из книгата “Сътворението” на Гор Видал.

Раси и интелект – Наскоро един нобелов лауреат се изказа, че черните нямали толкова акъл, колкото белите. Моето мнение е, че не е нужно да си нобелов лауреат, за да стигнеш до тази елементарна истина. Много от хората в Африка чистосърдечно си признават – “Ние ползваме главите си не за да мислим, а най-вече за да носим тежки товари върху тях.” Още от малки те се научават да носят легени, сергии, чанти и кофи на главата си (виж тук). Под товара се поставя кърпа (също парцали, листа или дори шума) като гнездо на главата, върху което всичко се балансира по-лесно. При носене гръбначният стълб неминуемо и винаги стои изправен, а майсторството на някои жени стига до там, че се навеждат и вдигат монета от земята с леген пълен на 1 см под ръба върху главата си. Виждал съм също африканец да носи по този начин легло с дюшек и пружина, а друг да кара колело, подпирайки врата. Вярно е, че африканците ще опрат до постиженията на генетиката, толкова колкото и Джеймс Уотсън ще тръгне с куфар на глава към следващия си конгрес… но интелектът по-скоро е мярка за адаптация към околната среда. “Белите” са адаптирани към едни до голяма степен “собственоръчно изградени условия”, а “черните” не са изгубили инстинктите за оцеляване сред дивото. Кой е по-интелигентен може да каже единствено… бъдещето.

Не се отказвай – По пътя срещаш какви ли не типове, но най-лошият старт на дълготрайно пътуване из Африка определено бе дело на австралиеца Тревър. Кацнал той без виза в Сенегал, в очакване да му издадат такава на летището. Но тъй като местните не посрещат с хляб и сол дори и най-смелия пътешественик Тревър не получил виза и след кратък престой в транзитната зала на дакарското летище купил самолетен билет за следващия полет към Гамбия. На четвъртия ден от пътуването си Тревър се разболял от малария. Това е учудващо за всеки, който знае, че инкубационният й период обикновено е около две седмици. Заедно с маларията Тревър пробвал да изкара виза и от Банджул, но пак не получил…  по незнайни причини. Тъй като Гамбия граничи само със Сенегал, той купил поредния самолетен билет до Гвинея Бисау, което го ударило още веднъж по кесията. Срещнах го в една затънтена област на Мали (малко след като ми се размина ареста на язовирната стена на Манантали) и изкарахме заедно няколко дни в Кита и Бамако. След това го видях още веднъж като живо доказателство на принципа – ако сглупяваш често трябва само да си достатъчно издръжлив.

Аптечка – Ето и няколко емпирично събрани съвета от г-н „Налагало се да си бъде сам лекар”, който взема аспирин на втория ден след като го заболи главата. Ибупрофена е изпитан аналгетик, понасящо облекчаващ симптомите на повечето от болежките, появяващи се и изчезващи пак така ненадейно по време на път. Двата антибиотика в аптечката ми са ципрофлоксакин и доксициклин, но рядко опирам до тях, особено ако не съм напуснал цивилизацията. Най-важното при диарията е не как да запушиш задника си, а как да не се обезводниш. Литър вода с един изстискан портокал, малко захар и една лъжичка сол е най-добрата и навсякъде лесно достъпна напитка за такива случаи. Разстройство с температура е общо взето повод за посещение на болницата (в комбинация със забавен пулс може да става дума и за тиф), но дълго продължаващото разстройство без температура, където няма доктор се лекува с друго любимо средство – метронидазола, който идеално се справя с амебите и червеите. По принцип обезводняването може да удари и в бъбреците, така че е хубаво да се пие много повече от необходимото. Тъмната урина е първи признак за липса на вода, а престанеш ли да се потиш – нещата започват да стават сериозни. При възпаление на дихателните пътища се е налагало да купувам и кларитромицин (друг широкоспектърен антибиотик) – в повечето от аптеките дори и по най-слабо развитите страни може да се намери почти всякаква фармацевтика. Ако не си пътувал по тропиците може и да не знаеш колко бързо се възпаляват и как бавно зарастват раните в такива условия, така че антибиотичните спрейове или кремове и лепенките (превръзките) са си направо необходимост. След едно почти двумесечно възпаление на лявото око нося комбинирани капки за очи и уши. Термометърът и балсамът за устни понякога вършат добра работа, а въпреки че почти нямам алергии нося винаги един блистър антиалергетик. Няма да изброявам медикаментите против малария, но като махнем Маларонето, те могат да се намерят много по-изгодно в страните, през които пътуваш. Най-новата дума на тази насока на медицината (Коартем) е копродукция между хай тека на запада и традиционната китайска медицина с многообещаващи резултати и засега ниска резистентност. Общо взето ако прихванеш тропическа болест, тя по-лесно се лекува на място. Гвинейските доктори имат най-голям опит в лекуването на гвинейските болести, а докторите в Европа не са запознати с повечето от мутантите на тайландската микобактерия. И като за капак ще добавя, че най-отвратителното нещо засега са били пети, напукани като гранд каньона от сухия сахарски климат. Тъй като ходя с джапанки, след време се образуваха и рани, които постоянно се възпаляваха от мръсотията. Помагаше единствено да сложа крем и лепенка, но за тази цел трябваше да сложа чорапи и закрити обувки. Петите зарастваха за броени дни, пак слагах джапанките, пак ставаха рани, почвах да ходя на пръсти, пак кремовете, лепенките и чорапите и така циркулирах горе-долу три месеца. Никога не знаеш, къде ще ти излезе късмета…

Обувки – Запомняща се гледка е да видиш как група туристи, обути в последния модел планински обувки пъхтят по баира след някоя местна баба с джапанки. И босоногите деца по планините са доста бързи, а хамалите от Кава Иджен, смъкващи по 100 кг сяра от кратера на вулкана също не са обути в ергономични обувки. Остави здравите и затворени обувки вкъщи, ако не тръгваш специално към ледник или сняг. Освен при тежки планински преходи обувките са излишни при наличието на здрави сандали, а нищо не може да замени джапанките по градовете и равнините. Имаш ли желанието да потренираш един два дни, ще се учудиш през колко много места се минава и бос.

Раница – Направо си е класика да тръгнеш за 3 дни на планина с 20 кг раница. Когато последният път се качвах на Мусала за Нова Година реших да си угодя и понесох 27 килограма по неутъпканата пъртина. То не бяха луканки, сирена, риби, гъши дробове, салати с майонеза, ракии, вина и шампански в стъклени бутилки – край нямаха. Лифтът не работеше и качих всичко на гръб до 20 мин. преди хижа Мусала, а там грохнах (зарит в сняг до кръста) и хвърлих раницата в снега. Взех я на следващата сутрин – шампанското не бе изгърмяло и падна голямо плюскане и пиене, но общо-взето това е начинът как не трябва да се пътува. Сам ще забележиш, че след всяко пътуване теглото на раницата почва да намалява, а в нея почват да се появяват всякакви странни и крайно необходими неща, за които никога не си подозирал, че изобщо ще ти дотрябват. Един немец на колело каза, че вече не тръгвал без втора помпа, откакто едвам не умрял из пустинята заради дефект в помпата… та всеки мъкне това или онова като кръст със себе си. Аз нося тел, безопасни и календарче, а раницата ми вече не надвишава 10 кг за колкото и дълго да тръгна.

Страх и любопитство – Страхът е защитна реакция на организма и по-добре да се страхуваш, когато не трябва отколкото да подцениш и не усетиш опасността, когато трябва. В повечето от нас има една вродена предпазливост и едно вродено любопитство към непознатото. Светът е огромен, но още по-голямо е желанието ни да го опознаем и разберем. Спре ли да търси непознатото, човек умира поне в преносния смисъл на думата, така че обикновено любопитството надделява. Пътуването е най-добрият начин да задоволиш любопитството и да усъвършенстваш предпазливостта си. В същото време да коригираш представите си за света, според далечните хоризонти, през които минаваш. След всяко пътуване разбирам колко неоснователни са били страховете ми и колко погрешни са били представите ми за някаква част и за нещо от света, но това е защото се е променил най-вече моят аз.

Раз, два, три – Максимумът ми за “смислено пътуване” в група е в група от 3 души. При тази демократична бройка преобладават моментните коалиции двама срещу един, но общо взето е лесно да се правят планове и да се вземат решения. Проблемът при такива пътувания е откъсването от групата и контактът с местните. Когато групата е от двама души е хубаво те да са свикнали един с друг. Физическата и най-вече психическа близост на двама непознати често е по-голяма, отколкото те могат да понесат. Когато трябва да се вземат критични решения – те се вземат от един. А той е определен преди пътуването спрямо опита и традициите на взаимното разбирателство (водачът не се избира – той се налага). Контактът с местните е добре дошъл, ако скучаете по между си. Пътуваш ли сам отпадат доста проблеми, но се появяват нови. Самотният човек с раница е лесна мишена, пазенето на багажа изисква двойно повече усилия, а търсенето на място за спане с 10 кг на гърба също е натоварващо. Да си пееш на български е хубаво, да си говориш сам е нормално, но почнеш ли да се смееш на вицовете си – трябва да се усетиш. Безспорните предимства на самотното пътуване са в пълният контакт и пълното сливане с обкръжаващата те среда.

Малария – Както всички знаем, най-смъртоносното животно на земята не е нито лъвът, нито змията, нито мечката, нито акулата… а комарът. Ежегодно жертвите му са около 2-3 милиона души, повечето от които деца. 90% от смъртните случаи са в Африка. Против маларията все още няма ваксина, но лекарствата за профилактика или терапия са сигурно стотици. Никога досега не съм вземал нито една таблетка от тях и наблягам на мерките, да не допускам ухапвания от комари. Няма лекарство, което да е полезно ако го вземаш с месеци, а страничните ефекти на мефлокина са най-меко казано главозамайващи. Маларичните комари хапят през нощта (през деня може да хванеш денг треска), така че винаги паля спирали с алетрин в стаята, където съм замръкнал. За импрегнация на дрехи или мрежи може да се използва перметрин, делтаметрин и т.н. (от магазина за пестициди). Комарите са безпомощни срещу вентилатора, а действието на репелентите е около 2-3 часа. Ако допускаш само по едно ухапване на ден трябва да си доволен. Досега не съм имал “щастието” да легна в едно легло с г-жа Малария.

H2O – Забравете, че водата идва от мивката. Така е само в 20% от света. Най-често водата идва от кофи, кладенци, дъжд, реки, легени, извори, езера или локви. Елементарно правило е, че вкусната вода е вкусна дори и когато е топла, но това не значи, че тя е и чиста. Начините за обработка на вода са много:

  • термичната обработка (5 минути кипене) е най-сигурна, но най-непрактична по време на път.
  • химичната обработка със сребърен нитрат, йод или белина/хлор има един голям недостатък – водата придобива вкус, който не може да се понася на втората седмица.
  • механичната обработка филтрира напълно бактериите (0.2 микрона) заедно с голяма част от вирусите.
  • ултравиолетовата обработка също е непрактична, освен в планината.

От опит нося винаги филтър със себе си и по принцип е по-сигурно да използваш филтър, отколкото да купуваш вода в бутилки. Но като мързелив човек не винаги следвам това правило и пия водата, която пият местните – все пак човешката имунна система също не е за подценяване.

Кърпа – Форд Префект е прав, че добрата кърпа е най-ценната част от багажа. Индонезийският ми саронг, струващ 2$ през 1998 година тежи около 200 грама, може да се разпъне на 2 квадратни метра, попива няколко литра вода, може да се увие като тюрбан на главата или партенка на крака, трепе мухи, комари и хлебарки, служи за възглавница и одеяло, плажна кърпа или наметало. На пръсти се броят нещата, за които не може да се използва саронг…

Портфейл – Парите и документите по време на път се носят навсякъде само не и в портфейл, а още по-малко в десния заден джоб. Най-добре е финансите да се разхвърлят на няколко места из дрехите. За целта може да се ушият вътрешни джобове на панталони и якета, може да се използват специални колани за панталон с цип от вътрешната страна или да се носят здрави платнени колани-торби (под панталоните), побиращи паспорта и документите. Като неприкосновен и последен паричен резерв съм зашил няколко банкноти на недостъпно място в плата на раницата си. Пресилено казано – идеята е, че дори да осъмнеш някъде само по долни гащи, в тях да има 20 долара, с които да се придвижиш до цивилизацията или поне до първата телефонна кабина. А ако не можеш да се разделиш с портфейла си, го напълни с хиляда лева/динара/лири стари пари и изхабени телефонни карти, които да приличат на кредитни – 90% от хората ще го помислят за истински. Показвай го само на тези, които те молят с нож.

Фланелка – Цветът на фланелката няма особено значение, освен по време на път. Из мръсните страни всяка минута оставя своя неизличим отпечатък върху бялата фланелка и всяка капка пот оставя солта си по черната – така модните цветове на човека с раница са сиво, жълто или охра.

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia