Иран › Начало
Август – Септември 2008
Самолетът се спускаше плавно през мрак към летище, носещо името на Великия Гръмовержец – Аятолах Хомейни, а в главата ми изникваха спомени от подобни среднощни кацания в Дака, Каракас, Касабланка или Кайро. Все пак – след 4 месечно чакане за виза и многократни “свенливи задявки” с консула, най-трудната част от това пътуване вече кротуваше залепена на страница от паспорта ми и сега оставаше по-лесното – да стигна до милионния град и да намеря хотел. Все едно беше дали ще си легна в 3 или в 5, така че обстойно обиколих гишетата на таксиметровите фирми, а после поговорих и с шофьорите отвън и спазарих разумна сума. Летището е на поне на 40 км от града и докато бакшишът оплакваше финансовото си положение, минахме покрай джамията на Великия Гръмовержец – осветена обилно в синьо и жълто. Всеки шофьор се оплаква – това е нещо като увод към разговора в такси, а движението беше никакво, така че диво препускахме през червената светлина на светофарите. Хотелът ми се казваше Машхад и колата спря точно пред него, но всъщност нещо не бе наред – витрината му изглеждаше така лъскава, че нямаше начин да е от моята категория, а освен това синхронно до нас спря още една кола. Сетих се, че шофьорът малко преди това говори по мобилния и отчетливо спомена името “Машхад”, а когато излязох навън той си поиска и няколко евро в повече, оправдавайки се с цената за превоз на раницата в багажника. От другата кола се показаха приятелчетата му, които говореха много по-добър английски и поеха ролята на преводачи, а аз им казах – тук не е Африка, в цивилизована държава сме и няма начин да платя и за раницата. После почти насила дадох парите на обидения шофьор и прекрачих прага на фоайето. Цената за стая беше 70$, но човекът зад рецепцията обясни, че другият Машхад (за 7$) се намира на около 3 км. “Хайде да те закараме!” – викнаха ентусиазирано приятелчетата, а аз се върнах обратно и изчаках заминаването им. Никога няма да разбера що за номер беше това и… по-добре. След половин час отново бях на улицата с вдигнат палец, а след още 10 минути спря друга кола и ме хвърли на площада на Великия Гръмовержец. Улицата на “истинския” хотел Машхад е еднопосочна, така че последните 500 метра минах пеш и на автопилот, а след като там всичко било заето се наложи да се поровя също из други призрачни сокаци наоколо. Животът по техеранските улици общо взето приключва в малките часове, а беше и петък – обстановката може да се сравни с неделна полунощ на софийските гробища. Навсякъде бях заобиколен от магазини за авточасти, петна от масло и високи купчини от акумулатори прозиращи зад тъмни витрини, а пред слабо блещукащите лампи и малкото отворени врати седяха като сенки групи от по 2-3 души. Рисковано е да събираш впечатления точно по това време на нощта, но все пак Иран е страна с изключително ниска криминална престъпност, а ако изобщо има крадци – мислех си, те лесно ще се разпознаят по отсечената си дясна ръка. След още няколко пълни, скъпи или недопускащи чужденци хотели най-после стигнах до изворчето на щастието – хотелче с името “Хазарско (тоест Каспийско) море” – оттичащо се на тясна улица с канавка в средата си. След няколко дни в същото хотелче и пак през нощта се появи и втората част от тандема – баща ми. Не бяхме пътували заедно цели 3 години, от времената когато в Индия ни отказаха ирански визи.
Снимки от всички пътувания
 |