Иран › Керман
Следващата провинция по пътя ми е Керман. Бавно се приближавам в посока Систанистан и Балучистан – други провинции, които поради близостта си с Афганистан и Пакистан са малко по-размирни. Трудно е да се опази дългата почти 1000 километра граница със страна, в която отглеждането на опиум е значителен отрасъл от селското стопанство. Пътищата и градовете са сравнително безопасни по светло, но пустинята и планините около тях – място извън контрола на иранската армия. Преди време някъде около Бам бяха отвлекли трима туристи заедно с велосипедите им, а една от версиите за случилото се е следната. Трафикантите в Афганистан товарят по няколко камили с ценната стока и ги пускат сами през границата. След това сподвижниците им от другата страна ги събират на определени места в примерно Балучистан и хероинът поема своя път към жадните, изпъкнали, наркомански вени в Европа. Но иранската армия не спи и храбро заловила пратката от няколко камили. В отговор на тази неправда обаче местните подслонили на скришно място германците и пратили телеграма до Техеран – “Няма да пуснем алеманите ако не освободите камилите точка”. След дълъг размисъл за своя имидж в световната преса, управниците склонили и главните герои в тази история били разменени подобно на шпиони през студената война. Както и да е – Керман е един приятен град, както навсякъде из Иран със древен закрит пазар, хамами, джамии и огромен площад с магазини и зеленина. Хората непрестанно задават въпроса – “От къде си?”, но за разлика от разпространените по цял свят асоциации със Стоичков отговорът тук е – “Ааа… България – страната на Валентин Йорданов и Серафим Бързаков”. Преди 1-2 седмици, на улицата си поговорих с 16 годишно момче, което искаше да упражни английския си. По едно време то заприказва за традиционния ирански спорт, който се играел с бухалки в зала, но не можеше да си преведе името му. В четвъртък вечер се провеждали церемониите и хората танцували и размахвали бухалки… Да е крикет, не е крикет. Художествена гимнастика? – как ли пък не… и тогава се появи изневиделица думата „пехливан” и всичко стана от ясно по-ясно. Точно в Керман, разхождайки се по улицата в четвъртък надвечер чухме силни, динамични и бързи удари на тъпан. Мъжки глас подпяваше в такт с музиката, която бързо ни заведе до схлупена къща. Влизайки вътре пред очите ни се откри неголяма зала с осмоъгълен подиум в най-ниската си част, заобиколен от всякъде със седалки за зрителите. Беше Рамазан и въпреки, че тези хора не бяха се хранили през целия ден, видяхме 6 човека, застанали в кръг на подиума. На високо и видно място бе разположен тъпанджията, който удряше с ръце по изпънатата кожа и пееше в слава на Аллаха. Едната от стените беше отрупана с черно-бели фотографии на здрави, мускулести мъже с мустаци – голи над кръста и лъщящи от олио. Шефът им се зарадва, че има посещение от далечна и сродна България, а ние поседнахме на пейките за половин час. Ами какви са тези бухалки? – ще кажете. Бухалките са от дърво – тежки между 5 и 20 кг и пехливаните въртят по 2 от тях около себе си като перца, избирайки тежестта им в зависимост от уменията си. Има и други железни инструменти за загрявка, а борците могат с минути и с разперени ръце да кръжат около оста си като дервиши без да губят равновесие. Борба тази вечер нямаше, но видяхме гладни мечки хоро да играят.
Снимки от всички пътувания
 |