Е този пътепис не може да продължи до безкрай – последният град по маршрута ни беше Бам. Може би е трудно Бам да се нарече град, защото след земетресението от 2003-та не е останало много от него. Единственият градски автобус, пълен със строителни работници се движеше по асфалтиран път, а около нас се редуваха десетки празни площи, купчини пясък и запустели съборетини. Доколкото видях единствените нови сгради бяха две джамии, а пазарските арки на търговците бяха почти довършени, но иначе тротоари изобщо липсваха, което е нормално за Индия или Пакистан, но не и за страна като Иран. Автомобилите изглеждаха така, пътят заобикаляше между насипи и изкопи, а старият център на града бе подпрян на патерици, въпреки че Бам все още е далеч от прохождане. Всичко е само една строителна площадка, прашна и разхвърляна, а старата цитадела, вдигната още преди новата ера също не е била пощадена. Сега вътре в крепостта се издигат скелета и стените също са подпрени с патерици, но голяма част от новите зидове също са от кирпич – много от ислямските монументи са унищожени в подобни катаклизми, за разлика от някои по-древни дела на зороастрите, които по принцип са градили с камък. Човек се усеща едва след няколко дни за трайното впечатление на такива гледки, когато вървейки по улицата на примерно Керман си представяш как би изглеждал града ако 80% от сградите ги нямаше, ако тук и там стърчаха колони или ако блокът отсреща бе само един голям насип. Дори само подсъзнателно подобни неща оставят дълбок отпечатък – питайте всеки старец за бомбардировките на София и той ще разкаже нещо подобно. Някъде в Бам бях снимал и една надгробна плоча, разцепена на две от земетресението – като последен спомен от иранските гробища, а снимките на 8-те рая или поне някоя турска русалка засега се отлагат.