Подминахме някаква къщурка с граничари – все пак билото на десетина километра на север е границата с Русия – и след като споменахме името Алберт Квидзиани, те приятелски ни упътиха и проводиха. Движехме се по планински, сух път в поречието на малък приток на Енгури, а по него минаваха камиони, превозващи строителни материали към селата нагоре. След всеки камион пътят се покриваше с огромна и гъста пушилка, но търсената къща се оказа само на 2-3 километра. В двора й имаше разхвърлян дървен материал, от който десетина мъже сковаваха маси и пейки. Един брадат исполин с бяла коса и прошарена брада дойде до нас, обяснихме му от къде идваме и кой ни праща, а той леко се позамисли. „Къде смятате да спите?” – попита ни сухо Алберт, в следствие на което ние извадихме препоръчителното писмо и го помолихме за съвет. Усетихме, че не идваме в съвсем подходящо време, но домакинът прочете писмото, размисли за момент и каза – „Може да останете в онази стая. Ирина ще ви я покаже.” И след като Ирина ни показа стаята по някое време отново се появи Алберт. „Намирате ме в труден момент. Брат ми почина наскоро и утре ще правя помен. Ще дойдат 200 души. Няма да мога да ви покажа планината, но вие сами ще се разтъпчете. Като мои гости искам утре да бъдете с всички други в 2 следобед на помена! Ще споделите нашата болка. И ако някой наоколо ви пита при кой сте, му кажете, че сте мои приятели… не познати или случайно отседнали, а мои добри приятели.” Запомнихме фамилията на нашия добър приятел и потеглихме към планината. Преди време стопанинът на къщата, като изключение от грузинските правила бе напуснал Тбилиси, жена си и четирите си дъщери, за да се грижи за брат си и семейството му в Ушхвоанари. Братът, чието име така и не разбрахме, навремето бил началник на заставата. Заболял от сърце и се мъчил няколко години, а сега жена му Ирина и четиримата им сина се нуждаеха от помощта на Алберт. Бившият археолог работеше като преподавател по математика в селското училище – на заплата от около 200 лева.