Крайните квартали на Зугдиди, а и на всеки грузински град приличат на руска деревня. Дървени къщички, олющени стобори, големи засадени дворове и разнебитени селски улици. Палмите са единствените нехарактерни за Черноморието дръвчета, а климатът е доста по-мек в сравнение с нашето крайбрежие. Дори и през Ноември не се усещаше есента, каквато я познаваме от България, докато пътят не закриволичи към южните склонове на Кавказ. Движехме се по поречието на Енгури и бавно набирахме височина. Още на петата минута, след като се качихме в маршрутката, шофьорът Шамил успя да вкара предната й гума в канализационна шахта, но вече по пътя и явно посъбудил се, той напредваше с лекота по завоите. Движение почти нямаше и около 9 спряхме на крайпътно ханче. Местните разтушиха умората си с чай, кафе и хачапури – традиционна питка, пълнена със сирене – а работниците, разширяващи пътя към Местиа също бяха вътре и пиеха водка и вино, надигайки многословни тостове. В калния двор на ханчето щъкаха няколко прасета, две кучета и кокошки с дебели кълки, а след като продължихме и минахме по железен мост над буйните води на реката се откриха пейзажи, подобни на тези около каракорумската магистрала в Пакистан… в леко умален мащаб. Склоновете и от двете ни страни станаха почти отвесни, горите отстъпваха място на рошави скали, а в далечината се белееха ледници. Южните масиви на Кавказ даваха представа за нрава на тези планини, но от другата страна на реката също се протягаше дълго, шеметно и на места подобно на лабиринт било, което с труднодостъпните си четирихилядници напълно отцепваше долината от останалите райони на Грузия. Малко след като свършиха крайпътните ханчета започнаха да се виждат отначало единични къщи, после ниви по поречието, отделни махали и постепенно цели села. Навлизахме в област, която въпреки териториалната и етническата си принадлежност към Грузия всъщност бе един отделен свят. По някое време над нас се показа красавецът Ушба (4700 м.н.в.). На следващия мост маршрутката спря, а посочвайки калното трасе на север Шамил излезе, разтовари двете ни раници и каза – „от тук започва Бечо.”