Панихида под Ушба › Панихида

Още преди обяд заприиждаха мъже. Събрахме се под навес, до който вреше голям казан с кокали, месо и плътен бульон. Донесоха питки с чубрица и сол, а вместо чай или кафе пристигна първият трилитров буркан вино. Появи се и канче, с което мъжете един подир друг бъркаха в котела. С малко подправки и сол, тлъстата чорба можеше някак си да се преглътне, а вече погълнали по няколко мазни чаши мъжете спокойно преминаха на водка. С един роднина на покойника поговорихме на руски. Алберт бе прекалено зает, за да ни обърне внимание, а другите мъже приказваха на грузински и методично ми наливаха чаши с вино. Теди помагаше на жените, които разхвърляха салата, мръвки и мезета по стотиците чинии, а от време на време жените минаваха през кухнята и за секунди също надигаха „мерзавчици” на екс. В Русия чашите за алкохол имат поне 15 различни имена. Мерзавчик е доста голяма водна чаша за концентрат, но в Грузия сигурно съществуват други категоризации. На двора вече се ширеха 3 дълги маси с пейки от двете им страни и първите пристигащи гости сядаха само на една пейка. Върху нея не се сервираше и хората просто изчакваха да бъдат подредени другите две маси. Докато чакаме се запознахме с Афи Гигани – известен алпинист от Местиа, два пъти стигнал до Еверест и не знам колко пъти на Ушба. До него седна учителят му по алпинизъм – 84 годишен левент с традиционна сванетска шапка – първи другар на една друга легенда в алпинизма – Микеил Хергиани. Поговорихме за върховете наоколо, а Ушба сияеше сякаш на педя пред нас – малък бял облак бе покрил част от него като шапка, но цялото останало небе се синееше. Афи Гигани се оказа учудващо скромен и симпатичен човек. Приказваше малко и за себе си и за планините, но отговаряше доколкото може на всички въпроси. Бил авиодиспечер на летището в Местиа, а шефовете му давали достатъчно отпуска. Остави мейл и телефон – ако някой иска да се възползва – да ми пише. А старчето не обели дума и само седеше до нас с достолепно изправено тяло. Очите му в приятелска усмивка мижаха под слънцето. Появи се един камион граничари, а вече дойдоха жени и деца и от околните села и долини. Трапезата бе подредена, заедно с месото и салатата се появиха чинии с грозде, ябълки, райски ябълки и малки сладки, подобни на лимон цитрусови плодове (с много семки и вкус на фурма), които местните наричат пехо. Сладко от пехо и от други горски плодове също се сервира с всяко ядене, както и грузинският кетчуп, който изглежда като сладко от шипки, но всъщност е съвсем друг на вкус. Седнахме – Теди като единствена до мен на мъжката маса, а другите жени – на женската. По някое време всички се изправихме и думата взе човек, който видяхме още предния ден из ливадите. Неговата роля бе да вдига тостове и въпреки че в Бечо той също бе роднина на покойния, по принцип това не е задължително. Тамада е думата, с която местните го наричаха – човек имащ дар слово, приятен глас, добри обноски и нещо в главата. Последва няколко минутна реч на грузински, която всички уважиха с първата изпита до дъно чаша. Преведоха ни, че първият тост бил за покоя на мъртвите. Хапнахме по няколко хапки и хората отново се изправиха. Този път пихме за здравето на живите, а после се заредуваха наздравици и за селото и за роднините и за тъжната маса. Дойде време на тост за майките, жените в кухнята и за веселата маса. Малко по-късно жените донесоха по още една чаша. Тъй като бяхме на вино отказахме втората чаша, но ни обясниха, че тя всъщност не била за разредител. Оказа се че преди няколко дни починала и леля на Алберт и всеки тост трябвало да се почете с две чаши – на екс естествено. Дойде ни нанагорно, но местните се учудиха – „ами ако бяхте дошли на сватба? Там се пие с по 5-6 чаши.” Не помня дали точно на панихидата се появиха и онези грузински чаши със сферично дъно, така че веднъж пълни да не може да се оставят на маса. Вместо буркани с вино, заприиждаха буркани с водка. Трябваше особено да наблегнем на храната, за да не се превърнем в тези, които още към 4-5 клюмнаха над чиниите. Но веднага се появиха я жените, я приятелите им и ги отнесоха. Зачервени, граничарите си тръгнаха вкупом малко по-късно. Към 5-6 избистрихме политиката и приятелските отношения на народите около Черно море. Питаха ни как България е станала член на НАТО, защото това е мечта на всеки грузинец. А когато върховете се скриха и небето притъмня, малкото оцелели от панихидата се събраха в кухнята на топло. Решихме, че няма никакъв проблем утре да качим и даже да траверсираме Ушба. Всички мъже си легнаха най-късно в 9, а из разкъсаните ми спомени остава и една задявка с бабата, която на връщане от тоалетната ми препречи пътя с две ръце. Явно съм искал да се прибера, минавайки през стаята отрупана с чинии, а моряшката ми походка не е вдъхвала доверие. Бабата ме натири да се прибера през градината, събуждайки Теди, която отвори другата врата. На следващата сутрин се събрахме отново в кухнята и домакинът сложи пред нас нов буркан от неизчерпаемите запаси вино – „Алберт батоно – пием последна символическа чаша. Съжалявам, че пристигнахме в неподходящ момент, но ти ни подслони като приятел!” Е, изпихме и втора чаша, пак символично… Сбогувахме се с Алберт Квидзиани, Ирина и децата и поехме по калния път към Местиа. Главата ми пулсираше, но след като се настанихме в Местиа – при Тарас Джапаридзе, отново по роднинска линия на клана от Бечо – отпразнувахме и рожден ден на Ваша. Ваша ставаше на 50 години и бе селянин от Местиа, който по гимнастьорка клечеше насред улицата пред оградата на къщата си. До него имаше друг съселянин с чинийка хляб, сирене и чубрица, а в стратегическа близост до двамата се мъдреше бутилка самоделна водка. След втората водка на екс главата ми просветна, но въпреки това почувствах голямо облекчение, когато на същата вечер при семейство Джапаридзе, наред със супата, кокошката, грузинския кетчуп и сладкото се появи само един горещ чайник, малко сок и кана кафе.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания