Мерас (индонезийско или балинезийско име; syzygium samarangense) – розово-червен плод с формата на малка камбанка, не се бели, с много освежителен, леко сипкав вкус и хрупкава, кисела, бяла на цвят вътрешност, семки като на ябълка.
Започва рамадана и за пореден път се убеждавам, че Индонезия е мека и умерена страна. Само половината от мюсюлманите спазват постите, а другите хапват, посръбват и пушат. Някои скришом и съзаклятнически, а други – съвсем открито. Голяма част от жените не ходят забрадени, и хората рядко говорят на религиозни теми в сравнение с арабските си братя. Любопитството им обикновено надделява над задръжките и белият чужденец се чувства по островите като рок-звезда, привличаща цялото внимание на хората – откъде идваш, накъде отиваш, колко деца имаш, как се казваш и безкрайните подвиквания на децата “хелоу мистър” или “хелоу мисиз” (в зависимост от това дали имат учител или учителка по английски). Местните често използват (понякога и презрително) думата “буле” за чужденеца, а някои, които учат езика от холивудските продукции поздравяват направо с “fuck you”. Масовият туризъм свежда отношенията между туристи и местни до скучното финансово ниво, но там където няма туристи, хората реагират сигурно както и преди 200 години. Разбира се, пазарлъкът си е неразделна част и от техния бит, пък и аз съм се карал с минути за части от цента, но ако на Бали повечето контакти са с касички, чакащи да бъдат напълнени, из дивото парите остават само като блед фон зад нещо по-голямо и по-силно. Прибирайки се на Бали, реших да не оставам дълго тук, при мародерите, чиято единствена цел е максимално да издоят туриста за 2 седмици престой. Писна ми постоянно да се карам за цени, които вече познавах и реших да се изнеса на един малък съседен остров – Нуса Пенида. Хубаво, но като на бял човек ми поискаха 3 долара за лодка с 4 двигателя, а аз исках да пътувам с бавна лодка и да платя 80 цента, колкото и местните. Няма да повярвате как си усложних пътуването заради тези 2 долара, но в крайна сметка нещата се свеждат до принципи, а принципите помагат в несгодите. Хванах два стопа и бемо за 10 км, после чаках половин ден на пристанище Кусамба и за да запълня времето преподавах уроци по математика на един малък разбойник, но най-накрая се оказах между индонезийци на покрива на сампан с два двигателя, както си бях наумил, а долната част на лодката бе толкова препълнена със стока, че бамбукът на сампана почти не излизаше над водата. Кеф. А на другата сутрин в село Сампалан видях, как същият този сампан дълго го товариха с крави, въпреки че палубата му бе на цял метър над кея. Пристигна една камионетка и кравите скачаха една след друга със скок и бой от нея на улицата пред пристанището. Хвърлиха пясък на палубата, за да не се подхлъзват кравите и после надянаха ласо около главата на първото животно. Един почна да дърпа ласото от палубата, а две момчета на кея прокараха здрава греда между задните крака на кравата, за да я бутат нагоре. Единият дърпа отгоре, двамата бутат между бутовете, а животното се мъчи и размахва крака в празното пространство, докато накрая не стъпи с копито на палубата, след което гредата стана ненужна. За последно, едно пъргаво теле скочи със скок на палубата и събра аплодисментите на всички сеирджии от пристанището. Нуса Пенида е остров без хектиката на Бали със спокойни и дружелюбни хора, които все още не живеят само от туризъм. Цените са едни за местни и чужди, малкото хотели и ресторанти са разумно евтини по индонезийски, а на острова се намира и пещерата Гоа Карангсари – хиндуски храм – заслужаващ визита, когато с брокат, изящни чалми и бели дрехи за церемония пристигнат вярващите с димящи пръчки, бананови листа и лотоси. Вечерта режа салата от домати, краставици и лук и около мен се събират да зяпат местните от хотела. Прави им впечатление, че беля краставицата различно от тях и сигурно цялата процедурата им се струва така интересна, както за мен изглеждаше хиндуската церемония.