Индонезия - Нуса Тенгара › Кава Иджен

Кокосов орех (cocos mucifera) – под твърда черупка, която най-лесно се разсича с тежък, остър нож, кафяви влакна обвиват бяла месеста сърцевина, пълна със сок, всяка година смъртните случаи при падащи кокосови орехи са повече от жертвите на акулите.

Привърших след 4 дни с Нуса Пенида и само за ден се изнесох от там, пресичайки транзитно Бали до най-източната част на Ява, само на половин час с ферибот от Гилиманук. Разквартирувах се в Банюванги, което е едно приятно провинциално градче, но главната ми цел в района си остава кратерът Кава Иджен на още 40 км на запад. Няма обществен транспорт, но някак си за половин ден успях да стигна до там с бемо, 2 стопа и 6 км пеш. Зареждам вода и храна за следващите 2 дни и потеглям нагоре. Разстоянието от колибите на пътя до ръба на кратера е около 3 км или 2 часа по горска пътека (денивелация – към 300 метра), а по нея се виждат десетки носачи с по два плетени коша (стегнати един за друг с гъвкав прът) на рамо. От кошовете се показват жълти буци със сяра и въздухът е изпълнен с типичния й сладък мирис. През 100-200 метра модерните роби спират за почивка и после пак поемат, почти бягащи надолу, стъпвайки сякаш в резонанс с движението на гъвкавите прътове. Товарът за един курс средно е 80 кг, а по-младите носят и по 100 кг. Само на двеста метра денивелация под ръба на кратера се вижда огромно зелено езеро, около което се вдигат жълти пушеци. Сярата идва от недрата на земята, преминавайки при високата вулканична температура от твърдо направо в газообразно състояние и после на повърхността кондензира обратно. Спускам се в кратера и въпреки, че съм покрил нос и уста с дебела кърпа, дишането ми все повече се затруднява. На 10 метра от сярата пейзажът става жълто-лунен, очите сълзят непрестанно и само с огромни усилия стъпвам напред. Отровните пари направо разрязват дихателните пътища, кашлям постоянно и когато реших, че е невъзможно да се приближа повече, видях как един от носачите бе седнал на камък и пушеше цигара, преди да отчупи тези 80кг сяра, преди да изкачи първите убийствени двеста метра до ръба на кратера и преди да се спусне трите км до пътя, където фирмата ще премери кошовете и ще му каже – “Заповядайте! Ето ви три честно спечелени долара.” Повечето от тях правеха по два курса на ден, младите може би правеха и по три (със 100 кг), а някои още от предната вечер пълнеха кошовете си до езерото и ги оставяха покрай пътя, за да избегнат задръстванията на сутринта. В няколко коша забелязах и факли, така че част от трафикът върви и нощно време. Рамената на всички хамали бяха обсипани с рани, мазоли и язви, някои от тях имаха големи буци на гърлата си, краката им бяха наранени, тъй като повечето шляпаха из прахта с джапанки, а постоянното кашляне, предполагам бе само най-слабия симптом на проядените им дробове. Замислих се като всеки практичен европеец, дали не може да се направи въжена линия, дали не може сярата да се извозва с мулета или поне камиони, ако се разшири пътя и тогава ми дойде просветлението, че въжената линия трябва да се строи и поддържа, трябва да има ток и персонал, мулетата трябва да се поят, гледат и хранят, трябва да имат пъдар, който да ги бие и хока, пътищата също са скъпи съоръжения и се разбиват, трябва да ги кърпиш, трябва дизел за камионите и най-евтиният вариант определено е човешкият робски труд. Пусни хамалина да драпа нагоре и да се връща с 80кг надолу, направи му една колиба за спане и малка лавка с храна, където той с 3те си долара да не умре от глад и – не се грижи за нищо повече. Дори и да умре, ще го подритнат настрани от пътя и веднага ще го замести някое младо момче, което носи два пъти повече. Не знам колко струва тон сяра на пазара, но с всички разноски той излиза към 40-50$ на фирмата, а камионът, който я кара, препълнен с 8 тона обратно до завода, взема също и по 50 цента за билет на работниците (и белите българи), което в Индонезия са си пари. Системата е измислена, само краката на работниците, с които се возя върху купища сяра, са подути, очукани и изкълчени, а други носачи просто са толкова уморени, че спят, подпрели глави върху жълтите буци. Има страни, където изгледите за модернизация си остават нулеви.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания