Индонезия - Нуса Тенгара › Сумбава
Звезден плод (auerrhoa bilimbi) – жълт и естествено с формата на звезда, която отнема много усилия, докато я обелиш, сърцевината и нишките около нея не се ядат, но останалата част, дори и малка на грамаж, е изключително освежаваща, с вкус на нещо между краставица и лимон.
Прехвърлям се с кораб от източното пристанище на Ломбок – Лабуан Хаджи до малкото селце Пото Тано на остров Сумбава. На юг от него има и златни и медни мини, контролирани от американо-японска компания, но пътят ми е към град Сумбава Бесар на 100 км на изток. Първите впечатления са, че Сумбава е сив и буренясал остров, определено по-беден и див от Бали или Ломбок. Земята изглежда прекалено суха за земеделие, затова пък се срещат повече животни и пилешките порции в ресторанта стават изведнъж по-големи. Много от къщите са вдигнати на колци, но хората се пазят не от наводнения, а от диви животни и влечуги. Сумбава Бесар е град без много туристи и атракции. Бях прочел, че основната гледка на града е палатът на султана, но очаквайки нещо подобно на Топкапъ или поне касбата на берберски предводител, бързо подминах двуетажна къща с размери 40х20 м, стъпила на разкривени колци и с насмешка си казах – това ще да е палатът на султана. Оказа се че неволно излезнах прав, но палатът го реставрираха и разбирайки, че другата забележителност на града е палатът на сина на султана не си и направих труда да отида до там. На връщане за малко да падна в канавката на улицата, която всъщност е една открита канализация, заради силните валежи през дъждовния сезон. И най-големият диаметър тръби явно би се запушил преди да поеме всичката вода и мръсотия, в резултат на което отпадъците се носят и смърдят на метър под нивото на улицата. А до канавката спират многобройни шарени рикши (бечак) с нарисувани английски и американски знамена и лениви, но настойчиво подвикващи шофьори. Следващият град по пътя ми е Бима, след още 250 км, които минавам с автобус и типичната за Азия средна скорост от 30км/час. По пътя, както и на Ломбок, се виждат орди от сиви маймуни, които явно предпочитат отпадъците на пътниците вместо да търсят храна по горите на острова. Пристигам в Бима по време, когато повечето от хотелите на града вече са заети, така че единствената свободна стая (за астрономическата цена от 7 $) е само една мръсна дупка. Вентилаторът на тавана е поставен толкова ниско, че ме удря през пръстите, докато свалям фланелката си, а в банята установявам, че от мивката, наред със студената вода, текат също някакви малки кафяви червеи. На сутринта се спирам (за щастие само от любопитство) пред кабинета на “Доктор Гиги” (доктор зъб), който е помещение от 6 м2. Чакалнята и кабинетът са в една стая с 5-6 пластмасови столчета и дървен стол за пациента, а машинката на доктор Гиги изглежда като творение на откачен изобретател с метален педал – може би от шевна машина. Решавам да не се спирам много в този недружелюбен град и продължавам за Сапе, което е следващото пристанище по пътя ми. Запомнил съм че бе петък, защото някъде към 12 часа, автобусът спря пред спусната бариера на пътя и всички хора слезнаха да се помолят в близката джамия. Когато службата свърши след близо час, вдигнаха бариерата и движението се нормализира, но оттогава гледах да не пътувам на дългите разстояния в петък. Старите къщи на Сапе също са на колци, включително и джамиите, а помещението под тях се използва като склад или място за сушене на риба, скариди и известния по цяла Индонезия лук от Сумбава. Нивите до пътищата са оградени, а пред оградите пасат кози с бамбукови триъгълници на врата, чиято цел е… козите да не могат да се проврат през оградата. Последните 4 км между автогарата на града и пристанището се минават само пеш, на стоп или с каруца (докар).
Снимки от всички пътувания
 |