Индонезия - Нуса Тенгара › Флорес

Маркиса (индонезийско име; passiflora edulis) – плод с тъмно-кафява, твърда кора, която се бели лесно, вътрешността е с много, подобни на портокалови, семки, обвити с полупрозрачно месо, което на вкус напомня на цитрусовите плодове.

Флорес е един от най-красивите острови на Нуса Тенгара, пълен с хълмове и планини, реки и зеленина, рози, какао, карамфил, кафе и ванилия – остров на цветята, напълно заслужаващ португалското си име. Флорес е предимно християнски, така че го помня също със свинското и арака (нещо като плодовата ракия). На Ломбок се строяха джамии, а на Флорес вдигаха нови черкви, вместо да пооправят шосетата. Малкото работници по разкопаните пътища събираха скромна такса от шофьорите на автобуси и камиони, а някои направо се качваха в каросерията и взимаха надницата си в риба, чесън, лук или банани. Останах два дни в Рутенг, който е само едно транзитно, незапомнящо се градче, проверих че фериботът за остров Сумба тръгва от пристанище Аймере и е само един път седмично (в петък), купих арак от пазара на Аймере и продължих за Енде, където след още 50 км на изток са езерата Кели Муту – най-чудната гледка на острова. Пристигнах късно в Енде и тъй като евтините стаи бяха свършили, се принудих да взема стая с климатик за цели 8 $. Отдавна не бях си позволявал такъв лукс, но луксът набързо свърши с поредното спиране на тока. В Мони – селцето под езерата, реших да съм независим и взех стая без ток, а съседът ми се оказа французин, на име Жулиен, който работил дълго време в Нова Каледония, посъбрал пари и решил да се прибере с колело до Европа за няколко години. Рано сутрин тръгвам пеш към езерата (Жулиен вече бе потеглил с велосипеда), които са на 15 км от селото, нося само спален чувал, водния филтър и малко храна, защото ако не хвана стоп, ще спя на открито. Но само след 4 км, даже и без да махам, спира джип с японци, които работят на Западен Тимор и имплантират в миди онези песъчинки, от които се раждат перлите. Няколкостотин метра пред края на пътя задминаваме Жулиен, а аз го изчаквам и виквам – “Смятах, че за цяла година би трябвало да се научиш, да караш по-бързо от пешеходците.” – и по пътеката към езерата пак се връщаме на старата тема от снощи. Храната по Нуса Тенгара определено е бедна, месо почти липсва и когато го има – порциите са малки. Рибата и пилетата не са добър заместител и единствено с ориз можех да напълня стомаха си, дотолкова, че да не мисля за храна. Описах на Жулиен какво хубаво нещо е луканката и как всеки божи ден от пътуването си спомням с лиги вкуса на белия хляб и сиренето, на кьопоолуто, на сухия салам и ракията, а Жулиен разказа, че в сънищата му свински бутове висят от тавана и кашкавалът се топи в уста, пълна с вино. Хапнахме по два банана за залъгалка и пред очите ни се появиха циркусите на езерата. Три са езерата Кели Муту на 200 метра под нас – първото е с наситен черно-кафяв цвят, второто е в най-нереално сигнално зелено (абсолютно същият цвят се получава, като смесиш мента с прясно мляко), а третото по това време бе с обикновен цвят на планинско гьолче. Казвам “по това време”, защото езерата често менят цветовете си – на някои снимки черното е ярко червено, а зелено е третото. Цветът на езерата идва предполагам от желязото, сярата и химическия коктейл, който се смесва с водите им, а водите се пълнят единствено от дъжда и се отичат подпочвено. Местните смятат, че душите на мъртвите минават през езерата преди да отидат в отвъдното, но и без тези легенди, гледката е толкова зашеметяваща, че с Жулиен не успяхме докрай да изясним кои подправки са задължителни за надениците.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания