Папая (carica papaya) – продълговат голям плод, по-сладък от пъпеш, с жълта или зелена (недозряла) кора, твърда като на диня, под която е сочно и сладко месо с цвят на тиква и семки като зърна от чер пипер.
Бали поне от 60-70 години е мястото за туризъм в Индонезия, където пришълците вкусват от страната точно толкова, колкото и немски миньор в отпуска на Златни Пясъци. Не ми е ясно как изборът е паднал точно върху Бали. Има определено по-живописни островчета, а основните атракции – хиндуските храмове, планините с маймуните, езерата и плажовете също не са чак толкова уникални. Индонезийците са предимно мюсюлмани, а балинезийците, макар и хиндуисти, не са така колоритни, както индийските си братя по религия, които пробождат с игли езици и бузи, смеят се на пироните, стърчащи от ръце и длани или вдигат гири завързани с въженце за скротум. Всичко на Бали изглежда подредено и умерено и може би точно тази липса на хаос най-много се доближава до мечтата на туриста, желаещ домашен уют и цивилизация на фона на палми, слънце, шарени птици, корали и риби. Единственият порок на балинезиеца е хазарта, а най-разпространената му форма е боят с петли. Около пътищата и по села и градове често се виждат големи плетени кошове, от които се разнася кукуригане. Достатъчно е да спреш при тези кошове и да попиташ някое от седящите наоколо старчета, къде и кога ще се състои битката. И като намериш мястото, с помощта на някой съзаклятник (защото официално боят с петли е забранен), може да видиш как хората си играят с петлите на живот и смърт, така както през останалото време съдбата си играе с тях. Преди боя, собствениците на петлите (които вървят около 50 евро) започват да оглеждат конкуренцията и избират равностоен партньор. Явно по-силните и явно по-слабите партньори отпадат, защото и двата случая са финансово безинтересни. Когато двама собственици се разберат, те предоставят петлите на човека, организиращ боя – и той връзва по продължителна процедура нож на крака им, докато ги държи здраво за мускулите, да не ритат. Преди боя собствениците насъскват петлите един срещу друг, духат по перата на главите им, галят ги по гушите и показват задниците им на експертите в публиката, които според задника познават победителя. Хората вече са се събрали в кръг около петлите и щом ги пуснат и те скочат един срещу друг, всеки има готовност бързо да изчезне от мястото си, тъй като ножовете на краката им режат всякакво месо. “Чок, чок, чок” – се разнасят виковете от публиката, с които местните залагат, и боят обикновено свършва за по-малко от минута, но веднага след това започва следващият, а една следобедна сесия обикновено се състои от над 20-30 единични битки. Победителят събира парите от залозите за другия петел, който направо отива в тенджерата, като преди това му отрежат крака, за да си вземат обратно ножа. Един път видях равен мач – петлите издъхнаха едновременно от раните си, не видях никога и двата петела да останат живи накрая, а ако единият се уплаши, не иска да се бие и бяга, затварят двамата в плетения кош – тогава изходът на битката се решава за секунди в полза на вече явния победител. Тоест от практичност се спестява време и скука на зрителите. Боят може да се състои насред полето, на края на селото или даже в хиндуски храм, наоколо обикновено има още няколко игрални маси със зарове, от селото са дошли хора да продават ориз или супа, джебчии се размесват равномерно в тълпата и изобщо петлите създават пъстра микроикономика. А една хубава вечер, след боят с петли, наблюдавах и друга още по-интересна сценка – под лампа, на главна улица в селото, малки 4-5 годишни деца седят около игрално поле, на което има нарисувани 6 животни (скорпион, орел, риба, бивол и т.н.). Едно от децата върти голям плюшен зар, на който има същите тези 6 животни (те все още не познават цифрите), а другите залагат хилядарки (10 цента) на игралното поле. Зад децата, прави стоят родителите и им подават хилядарките. Така е – хубавите навици се създават от рано и сигурно да не играеш на комар при хиндусите от Бали се смята за липса на първите седем години.