Виетнам › Транспорт

Транспортът в страната оставя само три възможности за придвижване на пътника-чужденец. Първият безинтересен, лесен и скъп вариант е чрез туристическа агенция, която те поема от някой хотел и закарва до следващия – в микробус и компанията на много други чужденци. Недостатъкът в този случай е, че пътеката на туризма е само една (по вече доста утъпканата брегова ивица на Виетнам) и не позволява поглед към по-откъснатите планински, вътрешни местности на страната. Влакът се движи по същата тази пътека, а в допълнение билетите за туристи са фиксирани налудничаво скъпо – така и тази втора възможност отпадна. Третият вариант са местните междуградски автобуси и въпреки, че те сноват почти навсякъде, никъде не съм имал повече трудности с превоза отколкото тук. Имах чувството, че някой от министерството на транспорта (или друго министерство) е решил да създаде максимални проблеми на хора като мен и всеки път, когато се запътвах към автогарата, получавах гадене и главоболие, изчезващи едва ако успея да се преборя с бюрокрацията. Южната част на страната бе що-годе толерантна, но на север набавянето на билет за обикновен селски автобус се превръщаше в кошмар. Първо продавачките по автогарите не даваха никаква информация нито за разписание, нито за цени. Почти винаги те игнорираха въпросите ми, а аз ставах изключително търпелив и продължавах да питам или направо влизах в гишето им при пари и кочани. Те се опитваха да ме изгонят, но най-често избягваха, зарязвайки и работа и пътници, а аз тръгвах да ги преследвам – обикновено до женската тоалетна. Когато придобих малко опит се специализирах в разшифроването на виетнамски кочани и ценоразпис – така поне разбирах кога има автобус за някъде и каква е цената, но това бе само най-лесната част от заданието. После намирах шофьорите, които искаха повече от тройно ако нямаш билет, молех местните да купуват билети за там и там, но нищо не помагаше. Редът си е ред. Опитвах да стопирам автобуси извън автогарите, а по табелите им понякога бяха написани градове, но понякога само имена на провинции – и това не бе трайно решение на въпроса. Винаги махах и на коли и камиони и трактори, но стопът по Азия почти никога не е безплатен, така че всичко си оставаше само въпрос на късмет. Случвало се също някой да спре и след като се разбера с него за дестинация и тарифа, месните да дойдат на купчина наоколо и да го разубедят. Няма рецепта за купуването на автобусен билет във Виетнам и почти винаги трябваше да импровизирам и да се придвижвам по някаква нова за мен система. Стори ми се съвсем ненормално и изпитах едно огромно облекчение, когато след няколко седмици се изнизах за Лаос и купих билет от човек, който без проблем взе парите ми и даже ме посъветва за най-изгодната тарифа.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания