Мавритания › Уадан
На изток от Атар се намират два оазиса, до които може да се стигне с обществен транспорт. Обществен транспорт е леко пресилено казано, но почти всеки ден джипове със стока заминават за Чингети или Уадан и вземат пътници. Чингети е по-туристическото място, но общо-взето ми бе все едно до кое от тях ще стигна. Повървях пеша до полицаите извън града и почнах да махам на колите, минаващи по 1-2 пъти на час в посока изток. Намерих джип за Уадан – по-далечния оазис – и се разположих в каросерията му с още 7-8 маври и една коза. Козата бе вързана в чувал, а чувалът бе пълен с нарязана на дребно хартия, играеща ролята на … кози пемпърс. Но това не ме притесняваше толкова, колкото рогата й – те често минаваха застрашително близо до стъпалата ми. Джипът ни пренесе на 200 км през пустинята и на 900 години назад във времето. В огромния оазис на кръстопътя на древните кервани, като гнездо на скала се издига крепостта Уадан, заемаща огромна площ с не чак толкова огромно население от бербери. Къщите са изцяло каменни с плетени покриви, десетки улици и цели квартали от стария град вече са пусти, а крепостните стени на места са порутени, а на други места просто липсват. До тях са вдигнати нови къщи, изглеждащи по същия начин като старите, а атмосферата над скалите е нещо като мюсюлмански еквивалент на християнското Средновековие. В Уадан има няколко джамии, 2-3 магазина с провизии и една хлебарница, а това е изключително важно за всеки странник – там няма да намерите ресторанти или особени условия за спане. Разквартирувах се на къмпинг в подножието на крепостта, а прислужникът-роб на къмпинга се наричаше Джало и бе първият фула (пастирска народност разпростряна от Гвинея до Чад) по пътя ми в Западна Африка. Хората в Мароко правеха марокански чай, маврите – мавритански, по-нататък пробвах и сенегалския, а Джало правеше гвинейски, но всички те имат подобен вкус, къде ментов, къде с канела, къде с карамфил. Има много обяснения защо чашите чай са винаги само три – първата показва, че си добронамерен, втората показва, че не си скръндза, а третата – че не си разсипник; или първата е горчива като смъртта, втората е вкусна като живота, а третата – сладка като любовта, но да оставим поезията на страна… Чаят се прави по продължителен ритуал, вследствие на който човек се чувства господар над времето, а в резултат на дългите усилия се появяват 2 ракиени чаши чай, които понякога си разделят повече от 5-6 души. Още за чая, за захарта и за господарите на времето ще има в сенегалските пътеписи, а сега обратно към Уадан. Не ви се вярва, но понякога пустинята е идеалното място за пране – в Уадан имаше много повече вода отколкото в Нуадибу, така че се погрижих за мръсните си дрехи, които изсъхнаха за 3 часа. На следващия ден потеглих пеша към езеро на 12 км от крепостта (оазисът е може би 15-20 км в диаметър). Оставаха ми около 2 км, когато местните (смятайки ме за богат турист) предложиха да ме закарат до там с джип само за 30$, но им отказах, а по същото време две дечица се залепиха за мен като гидове и стигнахме заедно. Без тяхна помощ нямаше никога да намеря езерото. Поплувах в пустинята и демонстрирах стиловете гръб и делфин на берберите, а според реакцията им те виждаха нещо подобно за пръв път в живота си. Водата бе студена, което значеше, че водите са подпочвени и циркулират тук целогодишно, а после забелязах, че езерото наистина бе в най-ниската точка на оазиса. На същата вечер под кристалното небе и под звездите на пустинята дойде краят на Рамадана – цялото село изпадна в див купон, придружен с танци и пронизително у-у-у-ткане (не знам друга дума за това женско пеене, характерно най-вече за номадите на пустинята). След 11 вечерта, когато общият купон на площада свърши, но големите семейни церемонии едва започваха се прибрахме заедно с Джало в къмпинга. Аз бях само странник, минаващ и заминаващ след няколко дни и най-големият ми проблем бяха едрите хапещи мухи, но той живееше тук с месеци и въпреки това никой не го покани да остане. Оазисите са затворени общества – не само за робите.
Снимки от всички пътувания
 |