Мавритания › Атар
От площада на Шоум взех кола, която след 100ина километра ме остави в Атар – главният пустинен град на северна Мавритания и вратата към Сахара. Най-очакваното събитие за жителите на града бе откриването на директна самолетна връзка между Атар и Париж, запланувано за светлата дата – 28.10.2006. Тогава масово щяха да се изсипят туристите, от джобовете им масово щяха да се изсипят пари, а атарци постепенно привикваха на мисълта, че целият им трудов живот ще спре най-късно на 29-ти и с ентусиазъм градяха агресивни планове за бъдещето. Най-често срещаното клише по бедните страни е, че някой УТРЕ ще дойде и ще ти помогне (с вълшебна пръчка), а най-девалвиралата стока е надеждата, която като подмолен ручей подронва здравия човешки разум – наивността е монопол на сиромасите. След малко лутане намерих подслон при една дебела, учудващо самотна мюсюлманка (тукашният идеал за красива жена е жена над 100 кг) на моя възраст и хвърлих багажа в стаята. В къщата й слугуваше черен сенегалец и когато след малко мюсюлманката ме покани на вечеря за ифтара, ние с нея се излегнахме на два дюшека на двора, а сенегалецът започна да поднася фурми, супи, второ, трето и т.н. върху кърпа на земята между нас. Пробвах камилско месо и камилска гърбица (бяла на цвят с приятен мазен вкус), а след това се запрескачаха палачинките със сладко, десертите и трите задължителни чаши чай. Почувствах се като паша, стъпил с единия крак в рая или поне като дребен робовладелец, а след още няколко дни разбрах, че Атар, както и цяла Мавритания са препълнени с гастарбайтери от съседните южни страни (Сенегал, Мали, а даже и Гвинея или Гана), които вършат тежката работа на маврите. Както помните от историята с Мохамед-Рашид местните не винаги са приятелски настроени към по-черните. Маврите общо-взето живеят в един техен си свят и смятат родината си за нещо като Емиратствата на Западна Африка. Парите от рибата и желязната руда материално издигат страната им над другите в района, а наскоро бе открит и петрол… да не говорим изобщо за туристите след 28.10.2006. Доста след вечеря сенегалецът каза едно “бисмила” (в името на Аллах) и започна ритуалното си миене уду. Първо измиваш дясната ръка, после лявата, после устата, зъбите, носа и лицето. Всичко по три пъти и бавно, ако имаш време. После десния подлакътник, след това – левия. Пак по три пъти. После главата, ушите и врата и най-накрая десния крак. И левия. Три пъти. Сенегалецът постави килимче на земята, обърна се към Мека и започна молитвата си. За пръв път в Судан разбрах колко дълбока е връзката между такива бедни хорица и Господ и как молитвата е най-голямата им утеха след тежкия работен ден. Утеха и успокоение преди лягане, когато може би си огорчен от хората, но си намерил своята здрава опора в Бог. А моето лично мнение на атеист е, че връзката между атеистите и вярващите може да бъде по-здрава от връзката на вярващите с Бога.
Снимки от всички пътувания
 |