Мавритания › Ибн Батута

Една октомврийска вечер минах за втори път транзитно през Казабланка, хванах първия нощен автобус в посока юг, а той ме остави на другата сутрин в Гуелмин – градче малко преди Западна Сахара, през което също бях минавал транзитно преди години. Лесно намерих хотел, а той се оказа на авеню “Ибн Батута” – име, вдъхващо респект във всеки пътешественик. Ибн Батута е прототип на добре известния герой, който отишъл за хляб и се върнал (с хляб) след няколкоседмичен престой на Черно Море… обаче той тръгнал на поклонение към Мека и се върнал (три пъти хаджия) след като обиколил целия известен на 14 век свят… след 100 000 км и след 40 години – нещо чудовищно и в днешно време, когато да пътуваш е по силите на деца в предучилищна възраст. Из пътеписите му се срещат индийски махараджи, китайски мандарини, индонезийски людоеди, описания на доста от жените и децата на Ибн Батута, както и синът на Чингис Хан, сомалийските конкубинки и робите в днешна Танзания или Тимбукту. Ислямското суеверие, че НЯКЪДЕ имало цвете, на чиито листа пишело “Няма друг бог освен Аллах” също е рожба на неговата фантазия, а не си мислете че е пропуснал и българското Черноморие… Съдейки по туристите, доста съм се чудил, защо в днешно време почти не се срещат араби с раници между тях и точно в Африка разбрах, че арабите и африканците пътуват по друг начин – ще отделя повече приказки на тази тема в пътеписа за Мали, а сега се връщам към Гуелмин. Началото на Октомври 2006 бе някъде в края на Рамадана, а това значеше, че дневните рейсове в Мароко не правеха обичайните почивки от половин час на всеки два часа за ядене, пиене и пушене. Аз също се въздържах от тези дейности на видно място. А като дойдеше ифтара (края на постите след молитвата на залез слънце) мюсюлманите започваха да се тъпчат с фурми, яйца, смокини, харира (супа) и портокалов сок като първо предястие и свършваха да се тъпчат с нещо за десети десерт преди лягане. После си навиваха часовник за 1 час преди изгрев с целта да си доядат, молеха се на изгрев и изпадаха в една летаргия до следващия ифтар. Пустинята се променяше бързо зад стъклата на автобуса, първо бе каменна, после стана бяла, после пясъчна, а военните в Западна Сахара не проверяваха документите на чужденците толкова обстойно както преди 4 години. След един ден път стигнах до Дакла – град, който винаги ми се е струвал на края на света, но всъщност е само броени километри над тропика на рака. Междуградският транспорт свърши до тук.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания