Другият важен отрасъл в мавританската икономика е желязната руда, а тя се намира на около 600 км на изток от Нуадибу. Така по протежение на границата с Мароко, през пустинята е построена ж. п. линия (може би още от колониални времена), която свързва пристанището със Зуерат и Фдерик – местоположението на мините. По нея минава най-дългият влак на света, но аз не вярвам на суперлативи и след като от малък имам навика да броя вагони, започнах да броя и в Нуадибу. Въпреки, че не хванах началото на влака, преброих точно 214, което ми отне поне 5 минути. После прочетох, че влакът е дълъг около 3 км и композицията идва един два пъти на ден към Нуадибу пълна с руда и си отива обратно празна. Въпреки наличието на стотици вагони (преливащи от желязна руда), само последният от тях е пътнически и закрит, но там се качват толкова хора, че не може да поемеш и глътка свеж въздух. Возенето на товарен влак е застъпено нашироко в битническата романтика и нямаше начин да не поема на изток към Сахара със същия този влак. Разбрах къде е гарата, но тъй като не бях свикнал с такива гигантски мащаби, едва по-късно се усетих, че в този случай тя е едно доста разтегливо понятие – за образно сравнение машинистът спира локомотива на Подуяне, а последният пътнически вагон е някъде на Централна Гара. Между тези две точки на групи се събират пътниците, които си помагат един друг с багажа – камионетките са високи по метър и нещо и качването в тях с денкове, кози и чували не е лесно задание. В последния вагон има около 50 човека, но иначе се падат по 2-3 товарни вагона на пътник. Не разбрах дали някой продава билети, а дейността на контрольор, прескачащ от товарен на товарен вагон (и това 300 пъти) би била доста уморителна – така че се набутах с още 3ма души в камионетка по средата на влака и опънах спалния чувал върху милиметров слой прах от руда. Тръгнахме към 9 вечер след 6 часово закъснение и през нощта стана студено. Прахта се вихреше около главата ми, увих се в парцали като мюсюлманка и успях да вдишам само стотина грама желязо. Сигурно имате представа как релсите в пустинята от температурните разлики се накъдрят на спагети – по тази причина влакът тресеше непрестанно – отначало като лек масаж, после като терапия против камъни в бъбреците и най-накрая като на боксов мач… в 12ти рунд. Не – пътуването на товарен влак е романтично само по думите на Керуак и неговите герои, в които бесуват хиляди личности – коя от коя по-луди. На съмване около релсите започнаха да се виждат работници, чиято единствена цел е ПОСТОЯННО да ги ремонтират, поддържат и изправят, а в далечината се появиха каменни хълмове, пустинна трева и камили, камили, камили… След малко на хоризонта израснаха възвишенията на платото Адрар, което значеше, че сме изминали 460 км и сме пристигнали до крайната дестинация – десет къщи, наречени Шоум. Влакът направи кратък престой и продължи лъкатушейки през пустинята.