Пакистан › Пешавар

Имам и един голям грях – вместо да се повозя 15 часа на микробус и да огледам подробно последните 300 км из Хиндукуш купих самолетен билет и литнах от Читрал за Пешавар. От вестниците през последните дни стана ясно, че планинският път минава западно от Суат – долина под силен контрол на талибаните – и източно от Баджаур – пак долина, пълна с афганистански преселници, където се търкалят танкови вериги под набези на хеликоптери. За последните седмици от Дир (град по същия този път) бяха отвлечени двама китайци и полски инженер. Само след час кацнах в Пешавар и се настаних в хотел до киберския пазар (където снощи – 05.12.2008 – пак гръмнала бомба). Нужен ми бе известен период на аклиматизация към позабравената горещина, влага, шум и задръствания. Токът спираше всеки час и моментално хиляди генератори проработваха пред магазините из тесните улици – краката стъпваха в бели, топли пушилки, главата се омайваше, а валутните резерви на страната бяха 3-4 милиарда $, които щяха да стигнат за семки и бонбонки през идните 3-4 седмици. Явно беше, че кризата се задълбочаваше, а президентът се намираше в Китай и просеше пари за това зор-време (зорзаман – турски). В крайна сметка, след няколко дипломатични отказа и от Китай и Саудитска Арабия и Щатите, Пакистан се принуди да вземе заем от МВФ. По улиците все по-често се виждаха демонстрации на недоволни и упражняващи изконното си демократично право да скандират “Смърт на този/тези/това”. Преди година примерно бе уволнен политически независимият (както споделят местните) върховен съдия на страната и неговите колеги сега бяха поели на пореден протест. Но на 200 метра пред тях вървяха съвсем самосиндикално партийни дейци от опозицията, които също развяваха знамената си. Някъде около адвокатите се събраха други, направиха аутодафе и изгориха сметките си за ток, а в края на демонстрацията – трети под зелени знамена се разкрещяха “Смърт на Америка, смърт на Израел”. Изобщо бъркотията бе пълна и атмосферата – (на)печена; един пореден ентусиаст даже беше взривил сградата на командосите в Исламабад. Попитах някакъв шиит в Пешавар дали имат проблеми със сунитите и той отговори – “Вече не се избиваме, защото отдавна между нас има и диалог”, но може би по инерция, част от диалога все още се води чрез бомби. Като на външен човек ми се струваше, че поне малка гражданска война отдавна тлее на бавен огън, но сега се замислям дали това не бе просто нормален начин на живот за пакистанците. След още седмица вече бях разгледал мавзолеите в Мултан, а след това и Лахор – може би най-красивия град на индийския субконтинент, но за финал неминуемо си припомням още веднъж безумните красоти на Каракорум – където всяка една (планинска) мечта бе сбъдната на десета степен, така че вече изглеждаше и зловещо и чудовищно – като символ на тази дива и красива страна, наречена Пакистан.

← предишна

Снимки от всички пътувания