Етиопия › Рас Дашен, 4500 м.н.в.

Следващият ни престой из планините бе в национален парк Семиен. По-хубаво да не пиша с колко трудности се добрахме до тук от Аксум – пътят е страшно разбит, а общественият транспорт точно в тази отсечка все още е в зародиш. Возихме се в кабината на камион с още трима души, преживящи чат – всенародната етиопска дрога – а Теди се беше излегнала “удобно” в леглото на шофьора. Пътят се заизкачва по серпентини до около 2900 м, където се намира Дебарк (входа на парка), а всички места, които преди се губеха в черните облаци над планините само след няколко дни се оказаха на 1000 метра под нас. Както вече споменах, трябваше да наемем скаут с калашник (40 бъра/ден), а времето ме принуди да понеса и палатка (30 бъра/ден). Скаутът дойде да се запознаем и въпреки, че не говореше английски му поясних, че ще пътуваме в безинтересните първи 20 км със селски автобус, че на върха той може и да не се качва догоре с нас, както и че ще се приберем обратно с камион. Скаутът Мулау първоначално зачудено отказа да престъпи всички тези наложени от управата на парка забрани, но на следващия ден сам ни подкани да побързаме, за да не изпуснем автобуса. Туристите трябвало да наемат джипове из парк, в който има поне 50 села и всякакъв транспорт за местните – как ли пък не? (едно съществено предимство на неуседналия начин на живот е възможността да се съобразяваш само с принципите и съвестта си). На първия ден подминахме първи лагер и се устремихме направо към втори – Гич камп (3500 м). Преходът беше дълъг и тежък, но поне калашникът на Мулау всяваше безоткатно респект в просяците. Втория ден почти изцяло посветихме на чатене сред павианите на Имет Гого (3900 м). Чат – социална дрога под формата на зелени листа с леко горчив вкус. По-твърдите листа не отделяха сок и не ставаха за консумация, а единственият ефект от младите растения и количества по-малки от 1 чувал бе приказливост и лека еуфория. Освен това чатът потиска апетита и се оказа особено подходящ за комбинацията от гладни страни, дълги планински походи и предвеликденските пости. Семейната опаковка дрога струваше около левче. Стада от павиани скачаха на десетина метра от нас, но понякога имахме чувството, че туристите се държат с павианите както етиопците с туристите, защото насочвайки апарат към тях те намусено обръщаха гръб в знак – не ме безпокой! Срещата с етиопския червен вълк бе отложена за национален парк Бале, където и екземплярите му са в по-голямо изобилие, но затова пък видяхме ендемичния уалиа-ибекс (на 30 метра), от който също така са останали само 300-400 броя на Земята. Платото на места пада в отвеси от по 1000 метра и водопадите дори и в безводния сезон са… внушаващи респект. Само отдалечеността на подстъпите към стените е лишила този район от алпинисти, но и скалите на места са пълни трошляци. Е това не пречи на павианите, които живеят на цели села из цепките и сутрин поемат по маймунски магистрали към платото. Теренът е доста начупен и денивелациите преобладават – така примерно на предния ден преди Рас Дашен (4500 м – първенецът на Етиопия) трябва да се спуснеш до река на 2800 м, а на следващия ден от същата тази река се изкачваш няколко часа до Рас Буахит – пак над 4000 м. Изобщо мястото е идеално за тренировки с тежки раници, а човек има постоянната възможност да съзерцава от ниското маршрута за целия ден над себе си, размишлявайки върху собствената си нищожност и… падение. Дори в най-високата точка на масива имахме чувството, че върхът на километър на югоизток е поне с 50 метра над нас, но тъй като много пъти съм изпадал в подобни грешки, не смея да набеждавам местните, че карат туристите до по-достъпния и лесен подвръх. Някой трябва да се разходи там с висотомер. А на връщане, както бях предрекъл, хванахме камион. През първите 10 километра той кара почти празен. Седнахме в най-ниската част на каросерията и Мулау покри и нас и раниците с кърпи и наметала. Явно го беше страх да не му вземат лиценза, ако ни намерят. По пътя камионът се изпълни с правостоящи етиопски селяни, които не можеха да разберат, дали тези мърдащи живинки в краката им са хора, кокошки, кози или нещо друго. От време на време се откривахме, за да поемем повече въздух и вече пристигайки в Дебарк, Теди с изключителните си стандарти за чистота подхвърли, че не одобрява вкуса от палците (на краката) на етиопските селяни. Но в Дебарк имаше и вода и храна и наливна бира, които позачистиха рецепторите ни.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания