Етиопия › Деца

“Туристът е човек, който унищожава това, което търси – когато го намери”. Тази аксиома е формулирана преди около 50 години от един друг тип човек, имал наглостта да се спусне сам със сал по Сини Нил (книгата на Куно Щойбен “По Сини Нил” незнайно защо е преведена на български “В царството на фараоните”). И досега не мога да подмина без гняв или поне насмешка десетките съвременни пътеписци, които обременени от високо морални и също толкова фалшиви чувства раздават химикалки и долари на бедните африкански деца с нагласата, че това е разковничето към един по-добър свят. Просяшкото съзнание в децата и раболепието им към „г-н бър” изцяло бе обсебило тази иначе толкова щедра на впечатления страна, в контраст със спомените ми от примерно Нигер или съседен Судан, където просяците все още притежаваха най-елементарно човешко достойнство. След няколко дни в Етиопия стигнахме до Деси и езерото Хайк, където крояхме първи планове за чувалуване. Разходихме се около езерото да разгледаме терена, видяхме пеликани, марабута, керван от камили и местни рибари, дялкащи филето от шараните, а после стигнахме до първото си село. Минахме през главната му улица и подобно на “Свирачът от Хамелин” наоколо започнаха да се събират деца. 2 от тази къща, 5 от съседната и т.н.- когато излизахме от селото зад нас се движеше малка орда от невръстни и дрипави малчугани. По едно време някое от тях викна “money”, второ тихо изказа вълшебната думичка “бър” (местната валутна единица) и една невидима истерия обзе повечето от тях, започващи бавно да се надпреварват кой да протегне по-дълги шепи. Когато им отказахме и продължихме по пътя си, около нас полетяха камъни, а подобни случки се развиха и във второто село и в третото, че даже и над трихилядниците на Деси. На 5-ия ден се размислих и споделих на Теди, че единственият начин, да се предпазим от малките деца е и ние да мятаме камъни – така поне можеше да ги държим на безопасно разстояние от 20-30 м. Трудно е да свикнеш с идеята, да се пазиш от 4-5 годишните както от кучета (без да ги уцелваш), но на 10-ия ден в лагера ни цареше пълно единомислие по този въпрос и още щом забележехме просячета, се навеждахме и посягахме към земята. Не ни упреквайте – повечето от туристите в Етиопия се движат с гидове, чиято цел е – точно на местен език да се скарат и да разгонят сребролюбците, явяващи се винаги около чужденците. А тези, които са били в НП Семиен или Бале, където заплаха от диви животни или бунтовнически настроени местни НЕ съществува, могат да потвърдят че туристите ТРЯБВА да наемат гид или скаут с калашник. Колкото и да е странно – те предпазват единствено от наглостта на малките етиопци. В сравнение с тях – родните циганчета са дръзки колкото хористчета от “Бодра смяна”.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания