Етиопия › Тулу Демту, 4300 м.н.в.

Топографията на Бале едва ли може да се нарече планинска. Но непретенциозните преходи по огромното плато над 3000 м обикновено са придружени от срещи с толкова много животни, че разходката е почти в категория сафари. Над нас се виждаше покривът на националния парк на 4000 м, образуван от отдавна застинали гигантски потоци лава, а между многобройните реки на района липсваха така типичните за Етиопия села. След първия ибис и стадо от зелени павиани, най-накрая ни посрещна и Кумчо Вълчо с рижавото си елече. Доста години са минали преди генетично да бъде доказано, че той е точно вълк, а не лисица, чакал или нещо друго, но животното бе изключително красиво с високо окачване, елегантна походка и грацията на газела. Десетките бездомни кучета са единственият му неприятел, а зоолозите споделиха, че са загубили 100 от всичките 400 вълка на резервата поради бяс миналата година. Извадихме късмет с времето и първата вечер, когато положихме спални чували под навеса на зоолозите, дълго слушахме, как капките на дъжда биеха по сламения му покрив. В допълнение климатът по това време на годината вече бе станал студен и ветровит, което никак не улесняваше чувалуващите. Трябва да си призная, че наличието на гид може би точно тук бе оправдано – въпреки, че посоките бяха пределно ясни, не бе никак лесно да се намери кампа, скрил се зад някоя скала в равнината. Вярно – карти имаше, но те бяха запечатали предимно некадърността на създателите си. От втората вечер започнахме да търсим пещери или дупки под камъните, което се оказа единствена възможност да останем на завет и сухи. Климатът наподобяваше този на Андите – следобедният дъждец ни беше в кърпа вързан, а в среднощното ромолене понякога святкаха и гръмотевици. Третият лагер вече бе над 4000 м, където и растителността намаля. Май писах как отпразнувахме Великден с Идрис, а по-късно разбрахме, че почти толкова самотни по празника са се чувствали и ендемичните етиопски бълхи, чиито дири загубихме чак на пристигане в Европа. Местните пастири, щяха да напъплят по тези райони едва след няколко месеца, когато дъждовете значително се усилят, но скачащите кръвопийци по колибите им живееха през останалия сезон от подаянията на мулетари, готвачи, гидове и такива като нас. Не знам колко бълхи смъкнахме в хижата, но желая от все сърце на чистачките да са успели да ги изтребят без услугите на “Циклон Б”. Когато щурмувахме върха, времето бе изключително стабилно, студено и свежо. Духаше лек ветрец и сутринта бързо смачкахме едно голямо разстояние преди да видим нещо познато от централния Балкан. Тулу Демту (Червени връх – 4300 м) е двойник на връх Ботев, а ние сякаш наближавахме от запад. Спряхме и оставихме Идрис да пази багажа, а правейки сметка колко приблизително е времето от заслон Ботев до горе и обратно му казах – “Идрис ще бъдем пак тук в 11:00. Да си готов за тръгване!” Имам чувството, че малката разлика между двата е върха е само в двата километра денивелация, а Тулу Демту също изобилства от антени, но военни. Вятърът наоколо бе непоносим и се опитах да се намърдам при онзи с пушката, но той съвестно не ме пусна в малката си постройка. Точно в 10:50 бяхме обратно при гида, който се похвали, че скоро покрай него минали 3 вълка и дълго го лаели. Но вой или лаене са само подвеждащи думи – звуците, издавани от етиопския вълк най-вече могат да се оприличат на дрезгаво грачене на птица. Даже се бъркат.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания