Етиопия › Гералта

Гералта често бива наричана етиопската Аризона. Две са селата, в които има някакви примитивни условия за отсядане, а ние тръгнахме пеша от Вукро и след 15 км взехме стоп за още 15 км. Спряхме в село Дугум и набързо намерихме удобно място за чувалуване в пределите на местното училище. Учудващо е, че можеш да се скриеш от набезите на малолетните точно в училище, но системата проработи след всекидневните дарения от по 10 бъра (левче) към местния пазач. Разположихме катуна в кокошарника на училището, но кокошките още не бяха се нанесли и приютът ни стана уютен, а обувките, газта, тенджерата и всякакъв друг инвентар, подредихме в полозите както в шкафчета. Мястото бе оградено с кирпичен зид, висок поне 2 метра, защищаващ от погледи, но все пак тръгвахме преди да започне първият учебен час и се прибирахме почти по залез. За през деня раниците оставаха в едната от двете селски кръчми, а помпата за вода на селото бе само на около 15 минути. Намерихме 20 литров бидон от местните, а още на втория ден децата вече не зяпаха така алчно и настойчиво към нас, след като разбраха, че не се нуждаем нито от гид, нито от храна, нито от дърва за готвене. През нощта, над нас като в огромен планетариум “изгряваха” Орион, Алфа и Бета Сириус и южният кръст – съвсем ниско над хоризонта, а гледките и приказките поеха ролята на “Лека нощ деца”. Скалните черкви, недостъпно вдигнати в отвесите по огромни стени са само една от атракциите в район, където започнаха да изобилстват и животните. Никога не съм си представял, че в страна, суха като Етиопия може да има толкова богато разнообразие от бозайници и птици, засенчващо всичко познато от Западна Африка или примерно Гана. Скални дамани ни гледаха през бодлите на кактуси, по дървета се виждаха папуняци и червенооки гълъби, в небето летяха соколи, а в ниското кервани от камили потегляха или идваха от някъде. Зайци изкачаха из под нозете ни, щом наближим мишки се гмуркаха в дупките си, а домашните животни също сновяха навсякъде, подгонени от пастири с плющящи камшици. Змии не видяхме, но гущерите бяха вездесъщи, а из непосещаваните черкви прилепи със свински муцуни висяха от таваните. Най-красивата черква определено е Абуне Йемата – високо в скалите, а до нея се стига с 40 минути изкачване, 10 метра катерене със стъпки и хватки в отвесната скала и 10 метра по тясна площадка без парапет над 300 метрова пропаст. Монасите и свещениците имат техниката на дива коза, но до черквите ходят и най-обикновени простосмъртни от съседните села, с пеленачета на гърба, които трябва да бъдат покръстени. На отиване, след няколко часа ходене проклехме 3-те джипа с туристи, които точно по същото време се бяха озовали в подножието на черквата. Около тях вече имаше предостатъчно лешояди – гидове, носачи, помагачи и просяци. Туристите ни обясниха, че попът с ключа от черквата още не бил дошъл, но на нас не ни трябваше поп и сами, с бързи крачки поехме нагоре по склона. Някакъв пришелец тръгна по дирите ни, а Теди с прости думи му обясни да не се надява на пари. Местният обаче се оказа непреклонен и продължи да ни следва. Теди също продължи да го пъди – Къде си тръгнал? Бър йелум (пари няма), махай се от тук! Учудването ни бе огромно, когато човекът започна да се моли пред едно изсъхнало дърво и после даже поне морално ни подкрепи на вертикалното 10-метрово, ключово място от прехода… Бяхме гонили точно попа, но християнската вяра и стоицизмът му бяха помогнали да ни изтърпи докрай.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания