Следваше качване до втора тераса и малко се позагубихме, но бързо ни упътиха от поредното село със 7 колиби и 1 куче. Така след около 4-5 часа се добрахме до скромен комплекс от сламени къщи, който за жалост се готви да отвори врати за туристите. Починахме, хапнахме и продължихме, а пред нас бавно назряваше друг един малък проблем – откъде, по дяволите, да наточим вода? По всички реки (нарисувани с дебело синьо на картата) през Март, от столицата до тук нямаше грам вода и само плоски, кръгли камъни ни се усмихваха от коритата им. Най-накрая забелязахме стадо от крави, потопило муцуни в земята и се запътихме към него. Вече в близост се оказа, че почти до всяко село има огромни локви за добичетата. В центъра на локвите се вижда каменна ограда, а в центъра на пространството зад оградата – малко изворче. Спряхме и докато отдъхнем филтрирах 4-5 литра, за да остане и за вечерта, а после пак продължихме по равното. Абуна Йосеф вече се открояваше в далечината и посоката се изясни дори и без да вадим компас. Рядко се срещат подобни “планини”, в които бухаш примерно час по стръмното, за да се изкачиш до участък с топография на софийското поле. А в далечината жълто-кафявите склонове вълновидно спадаха от мощни отсечени плата, изравняваха се в ниското и пак се спускаха надолу, за да пропаднат до сухите, изпепелени реки. По някое време вечерта спряхме, което бе неизбежно, но всъщност се оказа грешка. И само след 5-10 минути наоколо се събра половин рота от пастири и пастирчета, втренчила очи в нас. За хората в града е създадена много по-скучната телевизия, за селяните има събори или пътуващи циркове, но единственото разнообразие в седмицата на пастирите, било то в Турция или Етиопия е да наблюдаваш как бял човек готви вечерята си – на кампингаз, със суха супа, шоколад и бълбукаща вода с мехури от оранжадата на пакетчета. Пастирите са гладни – все пак етиопци са – но ти няма да им дадеш, защото храната ти е разчетена по залци. И докато на 10 човека им текат лигите, ти набиваш единственото си топло ядене за през деня, след дългия преход, когато си гладен като ламя. Някои пастири изплезват още по-дълги езици, а други само зяпат обувките ти и всичко от стотината вещи наоколо, разхвърляни като в цигански катун с мисълта, как най-незабелязано да си ги приберат. Едни сочат краката си – “Виж ме, бос съм, а ти имаш толкова хубави джапанки” – втори поясняват – “Поляната, на която си седнал е моя…” – а трети направо отсичат – “Водата с която жена ти мие съдовете е наша. Дай ни парите”. “А може би искаш да ти дам ключа от апартамента, в който си държа златото?” би казал Остап Бендер, но ние се разкарахме веднага от пастирите, а те заплющяха с камшиците си след нас. В първият момент имаш чувството, че зад теб е изгърмяла пиратка, но това са само опашките на камшиците, с които те сплашват и добичетата. Ееех, Етиопия – чудна страна с леко дръпнати стопани, която обаче ще ми липсва и ще ме грее дълго…